Окото на дявола

61

Без много да му мислиш се покатерваш на дървото. Стъпваш на разклонението на дънера и преди да надникнеш в гнездото оглеждаш отначало земята, сетне дърветата и най-подир — небето над теб. Освен няколко птици, кацнали на близкото дърво, наоколо няма никой.

В гнездото е скрит огромен изумруд. Неговото зелено сияние те кара изведнъж да се почувстваш щастлив и спокоен. Изпълва те усещане за собственото ти величие, за незначителността на тази нещастна земя и на хората, които я населяват. Защо непрекъснато се хвърляш в борба за справедливост? Какво печелиш от това?

Напразно се опитваш да се съпротивляваш. Някаква чужда воля те кара да бръкнеш в гнездото и ти нашепва нещо с гласа на крал Мрак:

— Вземи изумруда и си гледай спокойствието. Остави тези нещастници сами да се оправят. Не виждаш ли, че ги мързи да сторят нещо за себе си? Надяват се само на чужда помощ. Достойният човек не чака някой да му подари свободата.

Спускаш се по дънера на дървото с изумруда в ръка. Един слаб глас ти напомня, че си обещал на старицата да помогнеш на крал Здрач, на всички хора от тази нещастна земя.

С усилие на волята хвърляш изумруда далеч от себе си. Още щом пада на земята, той се пръсва на хиляди парчета. Зеленият му огън те заслепява за миг, но тозчас си възвръщаш зрението. Собствената воля също.

Прехвърли се на 245.