Окото на дявола

172

Тук, край реката, всичко изглежда някак по-спокойно. Ветрецът прави пътя ти лек и приятен, ала една безметежна и приятна разходка не те привлича. Тръгнал си да дириш целебната сила за крал Здрач и опасностите не могат да те спрат.

Мисълта за думите на старицата не излизат от главата ти. Всяка минута спокойствие е загуба за тая изтерзана земя. Ако не побързаш, ако оставиш княжеството на произвола на съдбата, то много скоро ще се превърне в запустяла и мъртва страна.

Изведнъж насреща ти изскачат две странни същества, малко по-ниски от теб. Телата им са мускулести и приличат на човешки, само че босите им крака завършват с три дълги кокоши пръста, в края на които стърчат дълги мръсни нокти. Главите им са по-скоро човешки, но имат дълъг закривен клюн. Гърбовете и вратовете им са покрити с перушина. Това са пернатите кудкудяци.

— Куд-кудяк — провиква се единият от тях.

— Куд-куд, куд-куд — приглася му вторият.

Хващаш веднага дръжката на меча. Преди още да си го изтеглил, първото от двете странни същества прави жест, с който ти показва техните миролюбиви намерения. После издава по-тихи кудкудякащи звуци. С кудкудякането си второто същество потвърждава миролюбивите намерения на първото.

— Хей, Страннико — проговаря на човешки език първото същество. — Ще дойдеш ли на нашия празник, куд-кудяк?

— Ние, пернатите кудкудяци, обичаме бедните и нещастни създания, куд-куд — казва второто същество.

Бедно и нещастно създание, така ли? Приемаш поканата им, макар дълбоко в себе си да не си съвсем спокоен.

Мини на 223.