емилия

Той искаше да ме изостави.

Искаше да бяга сам. Кое беше това момче, което беше достатъчно голямо, за да бъде във Вермахта, но въпреки всичко беше облечено в цивилни дрехи? За мен той беше победител в битките, спящ рицар като тези от приказките, които ми разказваше мама. Знаех полската легенда за един крал и неговите храбри рицари, спящи в пещерите в планината. Винаги когато над Полша надвисвала опасност, рицарите се събуждали и я избавяли от нея.

Казах си, че този красив мъж е спящ рицар. Той вървеше напред с пистолет в ръка, готов да стреля. Изоставяше ме.

Защо всички ме изоставяха?

Рояк самолети обстрелваха местността. Виеше ми се свят от бръмченето в ушите ми. Падна една бомба. После още една. Земята се разтресе, готова да отвори уста и да ни изяде.

Опитах се да настигна рицаря, пренебрегвайки болката и позора под палтото си. Нямах нито време, нито смелост да обясня защо не мога да тичам. Казвах си, че трябва да вървя колкото е възможно по-бързо. Рицарят тичаше пред мен, изчезваше сред дърветата, а после отново се появяваше, стиснал хълбока си и изкривен от болка.

Силата се изцеди от краката ми. Сетих се за руснаците, които напредваха към целта си, за допрения до врата ми пистолет в калното хранилище и заставих ходилата си да се задвижат. Клатех се като патица в дълбокия сняг. Изведнъж нежният звук на приспивната песничка на мама зазвуча в главата ми:

Всички патета с главички във водата,

с главички във водата.

Всички патета с главички във водата.

Ах, какви сладки патета!

Къде бяха сега всички патета?

Загрузка...