Сол при солта

емилия

Той искаше да ме изостави.

Искаше да бяга сам. Кое беше това момче, което беше достатъчно голямо, за да бъде във Вермахта, но въпреки всичко беше облечено в цивилни дрехи? За мен той беше победител в битките, спящ рицар като тези от приказките, които ми разказваше мама. Знаех полската легенда за един крал и неговите храбри рицари, спящи в пещерите в планината. Винаги когато над Полша надвисвала опасност, рицарите се събуждали и я избавяли от нея.

Казах си, че този красив мъж е спящ рицар. Той вървеше напред с пистолет в ръка, готов да стреля. Изоставяше ме.

Защо всички ме изоставяха?

Рояк самолети обстрелваха местността. Виеше ми се свят от бръмченето в ушите ми. Падна една бомба. После още една. Земята се разтресе, готова да отвори уста и да ни изяде.

Опитах се да настигна рицаря, пренебрегвайки болката и позора под палтото си. Нямах нито време, нито смелост да обясня защо не мога да тичам. Казвах си, че трябва да вървя колкото е възможно по-бързо. Рицарят тичаше пред мен, изчезваше сред дърветата, а после отново се появяваше, стиснал хълбока си и изкривен от болка.

Силата се изцеди от краката ми. Сетих се за руснаците, които напредваха към целта си, за допрения до врата ми пистолет в калното хранилище и заставих ходилата си да се задвижат. Клатех се като патица в дълбокия сняг. Изведнъж нежният звук на приспивната песничка на мама зазвуча в главата ми:

Къде бяха сега всички патета?