Сол при солта

емилия

Дантеленото перде се вееше върху кухненския прозорец. Ветрецът отнасяше надалече старите грехове и снежинките на тъгата. Слънчевите лъчи струяха през прозореца и разпръскваха светлина през буркана с кехлибарен мед върху перваза. Потопих пръсти в хладината на торбата, извадих шепа брашно, поръсих с него масата и започнах да разточвам тестото. След посещението си в синагогата Рахел и Хелен щяха да дойдат у нас да пием чай. Приятелките ми щяха да се зарадват много на любимите си понички със сладко от рози. Татко щеше да си хапне от тях на закуска.

Зърнах някаква сянка отстрани на бюфета.

— Виждам те, Халинка.

Засмях се. Дъщеря ми надникна от скривалището си.

— Защо се промъкваш толкова тайно? — попитах я.

— Искам да ми приготвиш от хляба на феите — отвърна тя и се изсмя звучно.

Дъщеря ми беше красив шепот. Само ако можех да я извикам в представите си, моята малка птичка винаги щеше да бъде с мен.

— Вземи си чиния — казах ѝ.

Тя изтича до бюфета и се върна с чинията, като вече се облизваше.

Отрязах дебела филия хляб, докато тя ръсеше захар върху чинията. Намазах я с масло и ѝ я подадох. Халинка я притисна леко откъм намазаната с масло страна в захарта. След това я обърна бавно и обели кората, като внимаваше да не падне нито едно кристалче захар.

Занесе филията до отворената задна врата на кухнята, която водеше към неоградения двор и дивите цветя. Тъкмо се бях заловила отново с разточването на тестото, когато дъщеря ми заподскача покрай мен.

— Мамо, те се върнаха!

Изхвърча на двора, а силуетът ѝ изчезна сред блестящата слънчева светлина.

Изтичах до вратата точно навреме, за да видя щъркелите, които се рееха над къщата.

— Видя ли ги, Емилия?

Кимнах и обърнах глава по посока на гласа.

Моята красива майка идваше към мен по тревата заедно с братчето ми.

— Видя ли ги, скъпа? — прошепна. — Те се върнаха у дома.

Мама се усмихна широко. Целуна ме, подаде ми буркан със сладко и влезе в кухнята. Облегнах се на топлата каса на вратата и потънах в прегръдките на златистата жарава.

Отворих буркана и го доближих до носа си, наслаждавайки се на аромата на сладкото от рози. После вдигнах лице към слънцето. Моята война беше толкова дълга, а зимите ми бяха толкова студени. Но най-накрая се бях прибрала у дома. И за първи път от много време не бях уплашена.