Сол при солта

йоана

Ингрид седеше смълчана и си сплиташе косата.

— Кога ще стигнем до леда? — попита.

Ледът. Той беше целта, към която вървяхме. Ако успеехме да пресечем замръзналата лагуна на Висла, щяхме да се придвижим по тясната ивица земя до Пилау или до Готенхафен. И от двете пристанища щяха да потеглят кораби.

— Поетът казва, че сме само на един ден път от Фрауенбург — отвърнах.

— На това място ли ще минем по леда? — попита Ингрид.

— Да.

Пръстите на Ингрид спряха да се движат.

— Нервна си — изрече тя.

Наистина бях нервна. Колкото повече се приближавахме до някое село, толкова повече военни и ранени щяхме да срещаме по пътя.

— Ако има войници — прошепна Ингрид, — ще успееш ли да ги убедиш?

— Бинтовете ще ги подведат — отвърнах.

Ингрид се притесняваше основателно. Хитлер смяташе хората, които са се родили слепи или с някакъв друг физически недъг, за нисши същества. Според него те бяха безполезни — живот, който не си струва да бъде изживян. Вписваха ги в официален регистър. Един лекар в Инстербург ни каза, че тези хора ще бъдат убити. Оттогава нататък започнахме да прикриваме недъзите на пациентите си с превръзки.

— Може би довечера трябва да превържем очите ми. Възможно е намиращите се наблизо войници да се натъкнат на къщата — изрече тихо Ингрид.

— Да, ще го направим. — Протегнах ръка и я потупах по рамото. — Ще отида да потърся материали, които биха могли да ми свършат работа.

— Бъди внимателна — каза ми Ингрид.

Пристъпвайки между спящите тела, стигнах до високата, тежка врата. Старите панти издадоха зловеща, дълбока въздишка, докато тя се завърташе около тях. Въздухът в изоставената къща беше студен и застоял, сякаш отсъствието на семейството беше изцедило живота от него. Мислех си, че обикалянето из дома на някого, тършуването в личните му вещи е не просто посегателство върху неговия живот, но и своеобразно насилие.

Върху едната от стените на вестибюла висеше накриво портрет на възрастен мъж в униформа. На кое семейство принадлежеше имението? Пруските юнкери се ползваха с репутацията на студени и арогантни хора, но според мен това беше несправедливо обобщение. Бях се запознала с пруски семейства в Инстербург, които бяха прекрасни. Пред фамилното име на много пруски благородници стоеше предлогът „фон“, който означаваше „от, на“. Погледнах към портрета. Ако принадлежах към пруската аристокрация, името ме щеше да бъде Йоана фон Вилкас — Йоана на Вълка.

Убийца от благороден произход.

Взирах се във витото каменно стълбище в мрачния вестибюл. Стъпалата му бяха излъскани по средата от краката на много поколения. Колебаех се. Дали трябваше да се кача на горния етаж? Сетих се за нашата къща в Литва. Колко ли руснаци се бяха настанили в нея? Спеше ли някой от тях в леглото ми? Дали бяха захвърлили всичките ни книги на пода, сякаш са боклук? Изкачих няколко от стъпалата на широкото студено стълбище. През един от прозорците се процеждаха лъчите на сребристата луна и осветяваха сивото плюшено зайче, което лежеше върху по-горното стъпало.

Едното му ухо липсваше. Горкичкото. Дори играчките ставаха жертви на войната.

Изкачих още две стъпала.

Материалите, от които се нуждаех, най-вероятно бяха в кухнята или в пералното помещение. Не се налагаше да ходя на горния етаж, но любопитството ми надделя.

Изкачих още едно стъпало.

На долния етаж нещо изхлопа и аз подскочих. Бързо се върнах обратно по огромното стълбище и се отправих по тъмния коридор към кухнята.

Германецът ровеше из шкафовете. Раницата беше до краката му. Върху пода беше разстлан чаршаф, а в средата му бяха струпани най-различни вещи.

— Преследваш ли ме? — попита ме той.

— Напразно се ласкаеш. Нужни са ми санитарни материали.

Той посочи към купчината върху пода.

— Можеш да накъсаш чаршафа на ленти, ако ти трябват бинтове. Там има остър нож.

— Благодаря.

Зърнах няколко буркана с къпини и моркови върху плота.

— Къде ги намери? — попитах. — Ева каза, че е претърсила кухнята за храна.

— Знам нещичко за скривалищата.

Погледнах към бурканите.

— Всичките за теб ли са?

— Не, ще си ги разделя с полякинята.

— Казах ти, че името ѝ е Емилия.

Той не обърна внимание на думите ми.

— Всички се придвижваме към Фрауенбург. Елате с нас. Тя може да пътува в каруцата. Контракциите и симптомите, които ми описа, говорят за преждевременно раждане. Момичето не бива да върви дълго, без да си почива.

Той се замисли върху предложението ми.

Прерових тъмната кухня и отделих настрана сушени билки, една ножица и кълбо канап. Не открих нищо друго, което можеше да ми свърши работа.

— Ще се кача горе, за да взема няколко одеяла.

— Не — каза той и бързо ми препречи пътя към коридора. — Не се качвай горе. И не позволявай на момченцето да го направи.

— Защо?

Той не ми отговори.

Пристъпих към него.

— Защо не бива да се качвам горе?

Той погледна към вратата. Премести тежестта на тялото си от единия крак на другия, колебаейки се. Приближих се още повече към него. Той си пое дълбоко въздух и очите му се впиха в моите.

— Никой не трябва да вижда това — прошепна.