Сол при солта

емилия

Часовете се нижеха, а на мен все повече ми се гадеше. Йоана каза, че е прекалено студено и ветровито за разходки на най-горната палуба. За да облекчи страданието ми, тя обви ходилата ми в студени хавлиени кърпи. Това ми помогна. Някои от другите жени бяха по-зле и от мен. Бебето спеше кротко. След като се беше друсало месеци наред по време на бягството ми, вълнението на морето го успокояваше като люлчина песен.

Не очаквах, че ще стане така. Бях убедена, че раждането ще ни убие и двете, както стана с мама. Бяха минали пет мъчителни зими от началото на войната, а аз все още бях жива. Наместих бебето в скута си. Защо се случваше това? Нима бях сбъркала по отношение на знака?

Получих знака преди шест години. Беше в деня на Рождеството на свети Йоан Кръстител, най-дългия ден в годината. Мама обичаше този празник, на който се палеха огньове и се танцуваше и пееше през цялата нощ. По традиция момичетата плетяха венци от цветя и закрепваха в тях свещи. Когато се стъмнеше, палеха свещите и пускаха венците надолу по реката. Според легендата момчето, което е извадило венеца ти от водата, впоследствие щеше да стане твой съпруг. През годината, когато мама почина, изплетох венец от цветя и свещи за себе си заедно с по-големите момичета. Избрах любимите цветя на мама — хибискус, рози, макове, — както и сушени билки.

След като пуснахме венците в реката, другите момичета започнаха да танцуват около огъня. Аз реших да проследя красивия си венец. Шляпах боса по тревата на брега и гледах как цветята и свещите се въртят бавно във водата. Вървях дълго. Изведнъж венецът се наклони — беше се закачил на нещо под повърхността на реката — и спря по средата между двата бряга. Една от свещите падна върху цветята. Билките пламнаха.

Седях в тревата и гледах, докато венецът изгоря и потъна, решавайки съдбата ми.

Очаквах да дойде краят. Но сега започнах да мисля, че напразно съм се притеснявала. Бях се борила толкова упорито и бях преодоляла толкова много препятствия. Нещо се промени с появата на рицаря. Вероятно той наистина ме беше спасил, беше извадил горящия венец от водата. В крайна сметка поляците смятаха свети Флориан за огнеборец.

За първи път от много години хората се грижеха за мен. Закриляха ме. Погледнах към Халинка. Усещах я. Тя беше моя. Аз бях нейна. Прекрасните ѝ бузки и пръстчета бяха розови, също като шапката ми. Това, което каза рицарят, беше истина. Тя беше част от мен, от семейството ми и от Полша.

Трябваше да се замисля за бъдещето.

Може би бурята най-после беше преминала.