Сол при солта

йоана

Усещането при допира на топлата кърпа до лицето ми беше великолепно. На „Вилхелм Густлоф“ имаше петдесет бани, сто душа и сто четирийсет и пет тоалетни. Доктор Рихтер ми даде бяла престилка и ми предложи да се „освежа“.

Уплаших се от образа на жената в огледалото, особено след като осъзнах, че това съм аз. Лицето ми беше покрито със слой от спечени сажди, а тъгата, породена от нещата, които бях видяла, беше очертала тъмни кръгове около очите ми. Бях живяла на тази земя двайсет и една години, но последните няколко месеца бяха достатъчни, за да ме променят до неузнаваемост. Изстъргах засъхналата под ноктите ми кръв и мръсотия, мислейки си, че никога няма да мога да отмия разкаянието. Докато помагах на хората и ги лекувах, успявах да отвличам вниманието си от лошите мисли. Но какво щях да правя с Емилия? В уединението на банята, сама и невидима за околните, товарът на болезнените преживявания ме смазваше. Страдах за семейството си, питах се каква ще бъде съдбата на страната ми и се страхувах за своята братовчедка Лина.

Оцеляването ми си имаше цена: моята вина.

Вилнюс, Каунас, Биржай — родното ми място. Какво ли преживяваше литовският народ? Копнеех да говоря на литовски вместо на немски. Да пея литовски песни. Бях принудена да оставя всичко, което обичах.

Някой почука на вратата. Не отговорих. Нямах желание да изляза от малката стоманена баня. Исках да стоя заключена, далече от болката и разрушението. Не исках да бъда силна. Не исках да бъда „умното момиче“. Бях много уморена. Исках просто всичко това да свърши.

В ума ми изплуваха четирите ужасни години.

Разплаках се.