Доктор Рихтер щеше да се ядоса. Вместо да го последвам на кораба, го бях оставила сам със стотици ранени войници.
Прекрасният, благонадежден поет. Стоеше под часовника в студа, а безпризорното момченце си играеше в купчина сняг до краката му.
— Видя ли? — обърна се той към момченцето. — Казах ти, че тя ще дойде.
Момченцето се изправи и прегърна крака ми.
— Здравей, малчугане. — Погледнах към поета. — Успяхте ли да се снабдите с пропуски?
— Стояхме четири часа на онази опашка. Но ни дадоха пропуски. Малко оставаше да ме вземат в армията да поправям войнишки ботуши. В интерес на истината смятам, че Клаус беше единствената причина, заради която получих пропуск. Малките деца се ползват с предимство.
— А какво стана с Емилия?
— Настъпи голяма суматоха. Онзи бърборко, морякът, я избута към началото на опашката. Това привлече вниманието на хората. — Поетът се намръщи. — Момичето беше уплашено. Наложи се да я убеждавам да не се отказва. Накрая се съвзе и се престори, че има контракции. Легна на земята и започна да стене. Войниците искаха да я качат на кораба веднага, но тя им заяви, че няма да го направи без теб, нейната медицинска сестра. Те отстъпиха, доволни, че повече няма да се занимават с нея. Глупавият моряк толкова много се страхуваше от раждането, че пребледня и едва не припадна.
— Но ѝ дадоха пропуск, нали? И къде е тя сега?
— О, да, бременното момиче получи пропуск. В киното е. Каза, че ще те изчака. А къде е Съжаляващата Ева?
— Отиде да се нареди на опашката, за да се регистрира. Трябва да побързаме. Време е да се връщам при ранените. Ще ги качат на кораба тази нощ. Искам да взема Емилия със себе си. Вие вероятно ще ни последвате утре.
Младият моряк се появи внезапно.
— Аха! Ето ви и вас, фройлайн. — Приближи се притеснено и зашепна: — Пациентът ви е в киното и се нуждае от вас. Подчертавам, фройлайн, той се нуждае от вас.
Погледнах го озадачено. Какво имаше предвид?
— Той самият се изрази така.
Морякът се взираше в мен, примигвайки.
Оставихме го на улицата и се затичахме към киното.