Сол при солта

йоана

Зад нас кънтяха звуци от детски писъци, разцепващи се дървета и викове на умиращи хора. Опитах се да побягна към тълпата, но войникът ме хвана и ме изтика от пътя. Пропълзях по снега към розовината на шапката на Емилия и покрих с тялото си момичето.

Експлозиите най-накрая затихнаха и войникът ни изкрещя да продължим бързо към селото.

— Бих могла да бъда полезна тук — възпротивих се. — Мога да окажа медицинска помощ на хората.

— Безсмислено е. Тръгвайте, фройлайн, веднага! — заповяда ми войникът и ни даде знак да вървим напред.

Групата ни се събра отново и всички се отправихме към Фрауенбург. Но един човек липсваше.

Младият германец беше изчезнал.

Кой беше той? Войникът на пътя се отнесе с огромно уважение към писмото, което той му показа, каквото и да съдържаше то.

Емилия беше неутешима, оглеждаше се във всички посоки с надеждата да открие германеца. Ридаеше и отказваше да тръгне с нас. Едва успяхме да я качим обратно в каруцата. Бомбардировките накараха хората да ускорят крачка. Всички бяха нетърпеливи — искаха да стигнат по-бързо до Фрауенбург, където се надяваха да намерят подслон. Аз нямах желание да продължа напред. Трябваше да се върна и да помогна на ранените. Но войникът не ми позволи.

— Каква полза ще има от теб, скъпа моя, ако пострадаш? — не отстъпваше поетът на обувките. — Трябва да успееш да се съхраниш, за да бъдеш в състояние да помагаш на хората.

Поетът не знаеше каква е истината. Вече бях успяла да се съхраня. Бях напуснала Литва, изоставяйки хората, които обичах.

А те бяха обречени на смърт.