Сол при солта

емилия

Гледах втренчено буркана с памучни тампони върху металната маса. Бели облачета, затворени в стъклен съд. Искаше ми се да повдигна капака и да ги пусна да отлетят заедно с тайните ми.

Все още бях жива. Защо?

Лекарят почисти и прегледа бебето, докато Йоана се занимаваше с мен.

— Справи се много добре, Емилия — каза тя и отметна кичурите коса от челото ми.

Взирах се в ярките лампи на тавана, докато ме заболяха очите. Всичко ме болеше. Бях останала без сили.

Не трябваше ли да се почувствам по-добре, след като бях казала истината? Навярно не можех да намеря покой, защото Йоана не беше разбрала ИЛИ не беше чула думите ми. Щеше ли да бъде достатъчно да призная лъжата пред себе си и пред Господ, или трябваше да я кажа на някой, който ме слуша?

Месеци наред се справях добре. През повечето дни вярвах на историята, която бях съчинила. Да, Аугуст Клайст съществуваше. Той дойде във фермата по време на престоя ми там. Носеше дърва и се качваше на стълбата вместо мен, даваше ми от сливите, които беше набрал, и ме защитаваше пред майка си. Правеше всички тези неща, защото беше добър човек. Но аз не съществувах за него по начина, по който той съществуваше за мен. Това се случи, след като Аугуст замина.

Беше безветрен майски ден, когато руснаците пристигнаха във фермата. Въздухът сякаш беше застинал и ботушите им отекваха, докато се приближаваха към къщата. Господин Клайст си беше счупил ръката, за да не бъде призован на служба в народната армия. Твърдеше, че е било инцидент, но аз бях надникнала в плевника, докато той се подготвяше да се нарани. В деня, в който се появиха руснаците, си беше вкъщи с обездвижена с превръзка през врата ръка.

Госпожа Клайст и дъщеря ѝ Елзе излязоха от къщата при появата на войниците. Госпожа Клайст веднага каза на Елзе да се прибере вътре, но Елзе не помръдна от мястото си. Сякаш краката ѝ бях залепнали за земята. Аз бях ходила за гъби в гората и носех тежките кошници към студената изба. Скрих се зад едно дебело дърво.

Госпожа Клайст беше корава жена, но от скривалището си я виждах как всеки момент щеше да си изпусне нервите. Господин Клайст говореше, без да спира. Това ядоса руснаците. Те искаха храна, водка и ръчни часовници. И Елзе.

— Urri, urri, да — каза госпожа Клайст. — Мартин, дай им часовника си. Веднага.

Един от войниците направи крачка към Елзе. Господин Клайст се разхленчи, но съпругата му бързо се намеси и започна да се пазари.

— Не! Тази е krank, krank. — Казваше на войниците, че Елзе е болна. — Имаме една, която е много по-красива.

Кръвта ми се смрази. Кожата ми настръхна. Не. Тя нямаше да направи това.

— Емилия! — извика госпожа Клайст.

Беше видяла едната от кошниците, която се показваше иззад дървото, и ме накара да се приближа.

— Виждате ли? Толкова е красива. Много, много е красива. Вземете нея.

Войниците ме изгледаха с каменните си лица.

След мен се проточи диря от разсипани гъби, докато ме влачеха към студената изба.

Йоана ми донесе в леглото повитото в пелени бебе, като му гукаше и го целуваше по главичката.

Лекарят се приближи до нас.

— Много е малка, но изглежда здрава. Избрала ли си ѝ име?

Име? Поклатих глава.

— Аха, ти ме разбра! Значи все пак знаеш някои думи на немски. Чудесно. Е, помисли си как ще я кръстиш. Добре си се справила, Йоана.

Лекарят излезе от отделението.

Бях много уморена. Затворих очи в очакване да чуя звука от превъртането на ключа на смъртта в ключалката.