Сол при солта

йоана

Групата ни се приближаваше към селския контролно-пропускателен пункт и към войниците. Емилия нахлупи шапката до очите си. Ева стискаше зъби, а безпризорното момченце държеше поета за ръка.

Дали щяха да разгледат внимателно документите ни? Дали оценяваха бежанците така, както аз диагностицирах пациентите? Ако го правеха, щяха да установят следното за мен:

Обзета от носталгия.

Изтощена.

Изпълнена със съжаление.

Не беше справедливо да мисля за себе си. Рискът беше много по-голям за останалите.

Как щяха да постъпят с Емилия, ако откриеха истината? А с Ингрид? Щяха да я изпратят в един от заградените с високи стени лагери на смъртта в Германия или в Австрия.

— Кажи ми как изглежда войникът, който проверява документите — прошепна Ингрид.

— На нашата възраст е, с руса коса. Подпрял е левия си крак върху дървен сандък. На врата си има син шал.

Измъчван от студа, войникът си потърка ръцете през ръкавиците. Огледа групата ни и каруцата, докато се приближавахме към масата. Очите му се спряха на Ингрид.

— Какво е станало с очите ви, фройлайн? — попита.

— Забиха ми се парченца от стъкло при един от взривовете — изрече отчетливо Ингрид.

— Приближете се — заповяда ѝ той. — Застанете до масата.

Очите му се насочиха към краката ѝ.

Паника стегна гърлото ми.

— Йоана — обърна се към мен Ингрид и ми се усмихна, — помогни ми да пристъпя напред. Не искам да падна и да се почувствам неудобно пред войника.

Насочих я съм масата.

— Очите ми оздравяват — обясни тя на войника. — Днес виждам през марлята, макар и все още много слабо. Харесва ми… шалът ви — изрече тихо. — Синьото е любимият ми цвят.

Войникът се взря в Ингрид. Мълчанието му беше разтегливо, омотаваше се бавно като въже около врата ѝ. Погледна към нас и доближи пръст до устните си, за да ни даде знак да запазим тишина. Посегна към шала и го издърпа от врата си.

После го подаде на Ингрид.

Чакаше.

Краищата на шала се вееха на мразовития вятър.

Не можех да дишам.

Покритата с ръкавица ръка на Ингрид бавно се вдигна — трепереща, колеблива.

— Да — усмихна се войникът и кимна. — Вземете го, фройлайн. — Пъхна бързо шала в ръката ѝ. Гласът му стана потих: — Вие сте късметлийка. По-малкият ми брат се роди сляп.

— Доколкото виждам, левият крак ви боли, нали така, момче? — намеси се в разговора поетът на обувките.

— Зверски — отвърна войникът. — Затова седя до тази глупава маса.

— Аз съм обущар. Нека да го погледна.

Поетът беше звезда — по нищо не отстъпваше на добрите актьори. Прегледа стъпалото и глезена на войника и каза:

— Нужна ви е стелка за петата. Свършете с нас и ми дайте ботуша си. Веднага ще се почувствате по-добре.

— Наистина ли? — попита войникът.

— Да, разбира се, това е най-малкото, което мога да направя за райха, нали? Но не искам да задържам групата. Няма да е честно.

Поетът бъбреше, без да спира, за облекчението, което войникът съвсем скоро щял да изпита. Войникът прегледа документите и вписа бързо имената ни в регистрационната книга, като почти не вдигна очи към Емилия. Поетът и безпризорното момченце не тръгнаха с нас заради поправката на ботуша.

— Ще ви настигнем — каза поетът и ни намигна.

Ингрид стоеше с лице към войника, притиснала шала до гърдите си. Усмихна му се. Той отвърна на усмивката ѝ. Хванах я за рамото и я завъртях леко. Цялата трепереше.

Настанихме се в претъпканата катедрала на хълма с другите бежанци. Вървях между скупчените групи, като се опитвах да помогна на хората, доколкото ми позволяваха възможностите, и ги разпитвах за материали, които бих могла да използвам за лечение на болните. Една възрастна жена ми предложи да размени билки за чифт чорапи. След като извършихме сделката, реших да потърся хартия за писма в куфара си. Възнамерявах да пиша на мама. Бях с една крачка по-близо до нея, по-близо до момента, в който щях да разбера къде са баща ми и брат ми. Прегледах личните си вещи, давайки си сметка колко много неща съм изоставила. Докато бях у дома, се оплаквах, че семейните вечери траят прекалено дълго и че съм принудена да седя на масата, вместо да уча за изпитите си.

— Достатъчно си учила, Йоана. Понякога да живееш живота е по-поучително, отколкото да го изучаваш — дразнеше ме баща ми.

Войната пренареди приоритетите ми. Сега държах на спомените повече, отколкото на целите и на материалните придобивки. Имаше обаче няколко незаменими неща, които крепяха духа ми и ми помагаха да продължа да се боря с трудностите. И в този момент разбрах.

Нещо липсваше от куфара ми.