Сол при солта

йоана

Влачехме се по тесния път. Петнайсет бежанци. Слънцето най-после се беше предало и температурата се понижи. Едно сляпо момиче пред мен, казваше се Ингрид, държеше въже, завързано за теглената от коня каруца. Моето зрение не беше увредено, но и двете бяхме изправени пред едно и също затруднение: вървяхме в тъмния коридор на войната, без да знаем какво ни очаква. Вероятно загубата на зрението беше дар за Ингрид. Сляпото момиче можеше да вижда и да подушва неща, които бяха скрити за останалите от групата.

Дали беше чула последното издихание на онзи старец, когато той се подхлъзна и попадна под колелата на една от каруците няколко километра назад по пътя? Дали усещаше метален вкус в устата си, докато стъпваше върху прясната кръв в снега?

— Покъртително. Убиха я — чух мъжки глас зад гърба си. Гласът беше на стария обущар. Спрях и го изчаках да ме настигне. — Замръзналата жена, която подминахме — продължи старецът. — Обувките ѝ я убиха. Непрекъснато го повтарям, но никой не ме слуша. Калпавите обувки тормозят краката ти, пречат ти да вървиш. Накрая спираш. — Той стисна ръката ми. Слабото му, зачервено лице надничаше изпод шапката. — И после умираш — прошепна.

Старецът не говореше за нищо друго, освен за обувки. Говореше за тях с такава любов и въодушевление, че една жена от нашата група го провъзгласи за „поет на обувките“. Жената изчезна ден по-късно, но прякорът остана.

— Обувките казват всичко — заяви обущарят.

— Невинаги — възразих.

— Винаги. Твоите ботуши са скъпи, изработката е добра. Това ми казва, че произхождаш от богато семейство. Моделът обаче е за по-възрастна жена. Това ми казва, че вероятно са били на майка ти. Майката е пожертвала ботушите си заради дъщеря си. Това ми казва, че ти получаваш много любов, скъпа моя. Но майка ти не е тук и това ми казва, че си тъжна, мило момиче. Обувките казват всичко.

Спрях по средата на замръзналия път и се загледах в набития старец, който крачеше бавно напред, влачейки краката си. Поетът на обувките беше прав. Мама се беше жертвала заради мен. След като избягахме от Литва, тя веднага ме изпрати в Инстербург и с помощта на една своя приятелка ме уреди на работа в болницата. Това беше преди четири години. Къде беше мама сега?

Сетих се за безбройните бежанци, потеглили на дългия поход към свободата. Колко милиона бяха загубили домовете и семействата си през войната? Бях решила, че трябва да гледам напред към бъдещето, както ми казваше мама, но тайно си мечтаех да се върна в миналото. Дали някой знаеше нещо за баща ми и брат ми?

Сляпото момиче обърна лице към небето и вдигна ръка, за да ни даде знак.

И тогава ги чух.

Самолети.