Сол при солта

флориан

Въведохме Емилия в къщата. Стомахът ми се беше качил в гърлото. Полякинята беше на възрастта на сестра ми. В какво се бяха превърнали човешките същества? Дали войната ни правеше зли, или просто събуждаше стаеното в нас зло?

Денят беше пропилян. Бях тръгнал преди групата, а те бях пристигнали преди мен. Чувствах се ужасно. До такава степен не бях в състояние да се концентрирам, че едва не ме убиха в гората. А сега петнайсетгодишното дете, което ми спаси живота, вероятно щеше да умре.

Красивата медицинска сестра се занимаваше с момичето и ѝ шепнеше нещо. Наблюдавах я. След няколко минути тя застана до мен. Пръстите ѝ ме докоснаха леко по рамото.

— Отдръпни се от огъня — каза тя.

— Студено ми е.

— Студено ти е, защото те тресе. Отдръпни се от огъня.

Преведе ме покрай мъжа, когото всички наричаха „поета на обувките“. Мъжът и едно момченце, което седеше до него, бяха по чорапи. Ботушите им, подредени до стената, блестяха като огледало.

Момченцето ми махна с ръка.

— Здравей, аз съм Клаус! — представи ми се то.

Намигнах му тайно. То се усмихна.

— Седни тук — каза ми сестрата.

Чувствах се неловко с нея, но в същото време присъствието ѝ ми действаше успокояващо.

— Как каза, че ти е името? — попитах я.

— Йоана. А ти как каза, че е твоето?

Отворих уста, но замълчах. По устните ѝ пробягна усмивка. Подиграваше ли ми се? Дали щеше да продължи да се усмихва, след като разбереше, че съм откраднал нещо от куфара ѝ?

— Искам да погледна шевовете. Съблечи си ризата — подкани ме тя.

Сетих се за няколко неуместни шеги, с които бих могъл да ѝ отвърна. Но тя не гледаше към мен. Очите ѝ бяха втренчени в полякинята и бръчката между веждите ѝ беше станала по-дълбока.

— Ще се справи ли? — попитах, разкопчавайки ризата си.

Искаше ми се да не бях задал този въпрос. Не можех да си позволя да проявя загриженост за момичето. Тя беше просто поредната жертва на войната.

Сестрата се обърна към мен.

— Тъй като оцеляването ѝ зависи от теб, да видим какво става с раната — каза и свали внимателно бинта. — Хмм, не е толкова лошо, колкото очаквах.

— Не мога да се грижа за нея. И без това вече съм закъснял.

Тя коленичи пред мен. Едва я чувах.

— Руснаците са обградили района — прошепна. — Има само две възможности за бягство — с кораб от пристанището в Готенхафен или в Пилау. Всички сме се запътили натам. Ще бъде по-безопасно, ако вървим заедно.

Студените ѝ пръсти шепнеха върху гърдите ми, докато закопчаваше ризата ми.

Тя нямаше представа колко далече е от истината. За никого нямаше да бъде „по-безопасно“, ако беше с мен.