Сол при солта

емилия

Флориан Бек. Рицарят се казваше Флориан като свети Флориан, покровителя на Полша. Нацисткият войник се беше опитал да ни създаде проблеми. Беше изпълнен с омраза. Ако беше разбрал, че съм полякиня, щеше да ме изхвърли от кораба в Балтийско море.

Йоана крачеше из отделението, докато пришиваше ухото на зайчето към тялото му. Беше бясна или размишляваше. А може би и двете. Безпризорното момченце се приближи до леглото ми и надникна към бебето.

— Здравей! — каза ѝ той. — Аз съм Клаус.

Погледнах към момченцето. Бузите му бяха червени, ожулени от студа и вятъра. Стигащата до коленете му синя спасителна жилетка го смаляваше. И то беше само като мен, но беше едва на шест години. Къде ли бяха родителите му? Мама казваше, че присадената пъпка не вирее добре. Обущарят обаче го обичаше. Беше очевидно. Щеше да се грижи за него за разлика от фрау Клайст.

— Четири години. При нас си повече от четири години — оплакваше се фрау Клайст. — Имаш ли представа какво ми струва това?

— Баща ми ще дойде да ме прибере — отвърнах. — Ще ви плати.

Тя се завъртя към мен и изкрещя злобно:

— Баща ти е мъртъв. Защо според теб съм толкова ядосана?

Мъртъв.

Думите ѝ ме стегнаха за гърлото, изтъркаляха се към гръкляна и ми изкараха въздуха от дробовете.

— Това не е вярно — прошепнах. — Не говорете така, моля ви.

Това не можеше да бъде вярно.

Аугуст се приближи и застана до мен.

— Не е вярно, разбира се. — Дръпна ме за ръката и хвърли гневен поглед на майка си. — Хайде, ела с мен, Емилия, да накъсаме розови листенца за сладкото.

Страхът отново започна да ме дълбае отвътре. Бебето се размърда в ръцете ми. Погледнах към нея. Главичката ѝ подскочи, сякаш ми кимна. А после очите ни се срещнаха. Благият ѝ поглед ми подейства успокояващо. Раменете ми се отпуснаха и страхът изчезна.

Обущарят влезе в родилното отделение. Беше останал без дъх.

— Трябва да ме изчакваш, Клаус. Тези стари пръчки вече не могат да се движат бързо. — Видя бебето и бързо вдигна ръце към лицето си. — Погледнете я само! Боже мой! Истинско чудо!

— Красива е, нали? — обърна се към него Йоана.

— Красиво е това — отвърна старецът, — че тя надви войната. Преживяхме какво ли не по пътя насам. Ингрид пропадна под леда, смъртта и разрухата ни следваха навсякъде. Вижте какво става на този кей. Всички са обхванати от безумно отчаяние. Руснаците вече са съвсем близо. — Пристъпи напред и посочи към бебето. — И сред целия този ужас животът е заплюл смъртта в лицето. Трябва да ѝ намерим обувки.