Сол при солта

емилия

Поетът на обувките се събуди рано и започна да ни потупва по стъпалата с бастуна си.

— Хайде, време е да пресечем замръзналата лагуна — подканяше ни той. — Ако беше през лятото, щях да я преплувам. — Обърна се към безпризорното момченце и му заяви: — Аз съм много добър плувец.

Поетът каза, че след като пресечем лагуната по леда, можем да стигнем по тясната ивица земя до едно от пристанищата. Нямаше друга възможност. Руснаците ни бяха заобиколили от всички страни. Но къде беше рицарят? Дали беше преминал сам по леда на другия бряг?

Чух как Йоана попита Ева:

— Имаш ли някаква козметика? С нея можем да направим Емилия да изглежда по-възрастна, като латвийката на снимката в личната карта. Ще кажа на войниците, че е на път да се срещне с приятеля си.

С приятеля си.

Спомних си за Аугуст, за усърдието, с което той работеше в семейната ферма. Беше много мило от негова страна да дойде в кухнята, за да се извини за грубото отношение на майка си към мен.

— Ней обръщай внимание, Емилия. Някой ден ще си получи заслуженото — каза ми той.

Научавах разни неща за него просто като го наблюдавах. Знаех коя част от заека обича най-много. Предпочиташе есента пред пролетта и закусваше в обора вместо на масата в столовата с родителите си.

Наблюдавах го съсредоточено, спомняйки си думите на мама: „Ако наблюдаваш внимателно, няма да ти се налага да задаваш въпроси“. Мама също наблюдаваше. На гостите не им се налагаше да я молят за сметана за кафето или за сладко за чая. Тя отдавна беше наясно с вкусовете им.

Йоана знаеше кой изпитва болка, а аз знаех някои от тайните на рицаря. Бях сигурна обаче, че никой не знае моите тайни, с изключение може би на гарваните в гнездото над студената изба.