Сол при солта

флориан

Прусака. Така ме наричаше Йоана.

Мислех си за пруското знаме — черен орел на бял фон. Какво щеше да стане с Прусия и четирийсетмилионното ѝ население? Културно-историческото ѝ наследство водеше началото си от тринайсети век, но вече беше стъпкано безпощадно. Дали историята може да изчезне, след като е била написана с кръв?

Разнесе се оглушителен шум. Едва не паднах от перваза на комина. Сърцето ми биеше като лудо.

Дали бяха дали сигнал за тревога? Може би руснаците атакуваха пристанището от въздуха?

А после разбрах. Звукът беше издаден от корабната сирена.

Най-после корабът беше потеглил.

Надзърнах през парата към стоманения му корпус и моментално съжалих за това, че съм го направил. Пред мен се разкри ужасяваща гледка. Никога не бях виждала подобно отчаяние. Хората, които бяха останали на кея, неистово се опитваха да се доберат до кораба. Лицата им бяха изкривени от ужас, докато пищяха и се молеха.

Майки подхвърляха децата си към пътниците на палубата, но разстоянието беше твърде голямо. Бебетата им се блъскаха в борда на кораба и падаха в морето. Жените пищяха и скачаха във водата след децата си. Някакъв мъж в женски дрехи беше пребит от охраната, защото се опита да се изкачи по трапа. Наблюдавах отвисоко, премалял от състрадание, как хората плачат и крещят, че ще умрат, ако не им бъде разрешено да се качат на кораба. „Густлоф“ беше единствената им надежда.

Стисках раницата и клатех обезверено глава.

„Густлоф“ беше и моята единствена надежда.

И бях успял да се кача на него.