Сол при солта

емилия

Картината с горящия, потъващ венец изплува пред очите ми. Шумът в коридора се усили.

Извиках на жените:

— Бързо! Вземете си палтата. Загърнете се. Студът ще ви убие.

Дали ме чуваха? Дали ме разбираха? Не осъзнаваха ли, че трябва да се махнем от металния контейнер?

На кораба имаше повече хора, отколкото наброяваше населението на някои градове. Мислех си как хиляди пътници от всичките нива на кораба ще се втурнат към най-горната му част. Стълбищата щяха да се задръстят. Нито една от жените не се движеше достатъчно бързо. Тичах насам-натам и ги гонех от отделението, сякаш бяха гълъби.

Йоана искаше да изчакаме, за да ни кажат какво да правим.

Не. Трябваше да се махнем оттук. Веднага.

Сведох очи към миниатюрното бебе. Очичките ѝ бяха широко отворени.

Бебето започна да плаче.

Аварийните лампи светваха и угасваха. Един моряк притича през скупчените в коридора бежанци, подканвайки ги да си облекат спасителните жилетки.

— Какво се е случило? — изкрещях след него.

— Торпеда. Руска подводница.

Беше ни торпилирала руска подводница? Корабът се наклони много силно. Предметите започнаха да се плъзгат по пода.

Изведнъж роялът в музикалната зала полетя напред и премаза момиченцето с мечето, преди да се разбие в стената, издавайки какофоничен вой. Пътниците крещяха и стенеха в опитите си да помогнат на детето, което приличаше на смачкан плод.

В гърлото ми се надигна пареща жлъчка.

Някаква жена, която седеше до мен, вдигна бебето си и извика:

— Помогнете ни! Какво трябва да направим?

Жената протегна ръка към мен.

Вдигнах спасителната жилетка от пода до краката на обезобразеното момиченце и я навлякох през главата си.

— Вероятно трябва да излезете оттук — казах на жената.

Проправих си път до стълбището.