Сол при солта

йоана

Поех си дълбоко въздух и се опитах да овладея гнева си. Как е могъл да ми причини това?

На следващата сутрин щях да сляза на кея, да намеря русия войник и да му кажа, че съм се объркала. Щях да му обясня, че не съм издавала никакво медицинско свидетелство и че не знам нищо по този въпрос. Войникът ми каза, че съм Volksdeutsche — от германско потекло. Това беше вярно. Германия ме беше спасила от Сталин. Дали всъщност не ѝ бях длъжница?

— Йоана.

Гласът беше тих и идваше иззад рамото ми. Обърнах се. Емилия се взираше в мен, а очите ѝ бяха тревожни.

— Не — прошепна. — Моля те.

Дали мислите ми не бяха станали видими за околните?

— Извинете, фройлайн.

На прага на отделението беше застанал Алфред.

— Един господин моли за среща с вас — изрече той.

— Къде е този господин? — попитах.

— Ще ви заведа при него. Може би трябва да си вземете палтото.

Напразно се опитвах да накарам Алфред да върви по-бързо. Корабът беше претъпкан и придвижването беше затруднено. Колко хиляди пътници се бяха качили на борда?

— И кога ще ги видя отново? — изхлипа едно момиченце в коридора.

— Не плачи, скъпа — успокои го старата жена, която вървеше до него. — Трябва да се радваш, защото са избрали точно теб от цялото ти семейство. Майка ти ще дойде да те прибере след няколко години. Ще видиш, че времето ще мине неусетно.

Разплаканото момиченце беше на възраст десет-единайсет години. Как щеше да се справи само?

— Алфред, хората са прекалено много. Ще се наложи някои да бъдат свалени от кораба, нали? — попитах.

— Не, никой няма да бъде свален. Чух, че пътниците вече надхвърлят осем хиляди, а качването на кораба още не е преустановено.

Осем хиляди? Местата на кораба бяха под хиляда и петстотин. Минавахме покрай каюти, предназначени за четирима души. Във всяка от тях обаче бяха натъпкани по една дузина пътници, които се опитваха да заспят. Купчините от куфари и чанти стигаха до тавана.

— Тук все пак е поносимо — заяви Алфред. — Следобед пристигнаха над триста флотски помощнички. Настаниха ги в най-долната част на кораба. В отводнения плувен басейн.

Осъзнах какъв късмет съм извадила, попадайки в родилното отделение. Там имаше достатъчно място и беше относително спокойно. Проправяйки си път през морето от пътници, стигнахме до стълбището. Някои от хората носеха спасителни жилетки, които допълнително стесняваха пространството.

Започнахме да изкачваме стъпалата. Въздухът стана по-студен. Облякох си палтото. Алфред ме спря и доближи пръст до устните си. Пропуснахме няколко души покрай себе си. После той отвори една малка врата на стълбището и ме дръпна за ръкава.

Намирахме се в някакво помещение, което беше празно.

— Къде сме? — попитах.

— В комина — отвърна Алфред.

— Ш-ш-шт.

Гласът идваше откъм отвора на комина. Вдигнах глава и видях Флориан, който слизаше по вътрешната стълба.

— Алфред, би ли ни оставил сами за момент? — попитах.