Сол при солта

флориан

Бил съм ѝ задължен? Защо? Аз спасих живота ѝ.

Опитах се да отвлека вниманието на войника, докато му подавах документите си.

— Всички изпаднаха в истерия. Приятелката им пропадна в леда — обясних му накратко.

— Имали са късмет, че се е случило само на един човек от групата — отвърна войникът. — Вчера загубихме десетки хора. Проклети руснаци. — Той прегледа документите ми. После вдигна изпитателно очи към мен: — Пакетът все още у вас ли е?

— Да.

— Пропускът е подписан от гаулайтер Кох — отбеляза войникът.

Не разбрах какво имаше предвид. Дали искаше потвърждение от мен на този факт, или просто го спомена?

— Да — отвърнах. А после добавих: — Бързам.

— Изчакайте тук.

Войникът се обърна се с гръб към мен и се приближи до стоящия наблизо офицер. Пулсът ми се ускори. Останалите от групата бяха чули разговора.

— Елате насам — извика обущарят. — Оставете момчето да си свърши работата.

Полякинята се отдели от групата и застана до мен.

Можеше да бъде много по-лесно. Можех да премина по леда сам, без да се занимавам с групата. Вероятно те щяха да се опитат да спасят сляпото момиче. И да се удавят до един. Тогава всичко наистина щеше да бъде много по-лесно.

И много по-жестоко.

— Bitte.

Думата беше изречена толкова тихо, че не бях сигурен дали я чух. Сведох очи към полякинята. Момичето беше с начервени устни, а русата ѝ коса беше освободена от плена на плитките. Нахлупи шапката до очите си.

— Bitte — прошепна отново. — Моля те.

Войникът обсъждаше с началника си документите ми. Дали доктор Ланге и гаулайтер Кох вече ме бяха разкрили? Дали войниците разполагаха със списък на предателите, в който беше включено и моето име? Ако наистина беше така, скоро щях да усетя допряно до тила ми дуло на пистолет.

Войникът се върна, вторачи се в мен и попита:

— Предполагам, че отивате в Пилау?

— Предполагате? — отвърнах спокойно, надявайки се да получа допълнително пояснение.

— Разполагам с информация, според която гаулайтер Кох е на път за Пилау.

— Не, не отивам в Пилау.

— Тогава в Готенхафен?

Готенхафен беше в противоположната посока.

— Точно така, в Готенхафен.

— Добре, хер Бек. Но Готенхафен е доста далече. Може би ще се намери някоя малка лодка, която да ви откара дотам. — В този момент войникът забеляза полякинята до мен и повдигна вежди. — Ваше ли е момичето? — попита и се ухили.

— Дръжте се прилично! Тя е част от тази група. Бях ранен и хората ми помогнаха, което означава, че са помогнали на гаулайтер Кох и на фюрера. — Издърпах документите си от ръката му и попитах: — Познавате ли гаулайтер Кох?

Войникът поклати глава:

— Не, но съм чувал за него.

Разбира се, че беше чувал за Кох. Репутацията му на убиец го беше направила известен. А името му всяваше страх.

— Защо Кох не ви е накарал да носите униформа? — попита войникът. — Би било по-безопасно за вас.

— Може би, но в такъв случай щях да бъда принуден да се присъединя към някоя военна част. А, както знаете, Кох не обича да дава гласност на делата си. Това е нещо, което засяга единствено него.

Войникът кимна.

— Чуйте ме. Трябва да се кача на някоя лодка за Готенхафен. Веднага.