Сол при солта

йоана

Утрините криеха в себе си обещание за по-успешно придвижване към целта, примамлива надежда, изпълнена с мисли за следващата спирка. Мечтаехме за нещо по-добро от плевник. Поетът на обувките говореше за имения с разкошни къщи, собственост на юнкери — богати източнопруски аристократи. Твърдеше, че районът е осеян с тях и ние непременно ще срещнем някое по пътя. Преди войната беше минал покрай едно такова имение и мислеше, че е някъде наблизо. Представяхме си как заможното семейство ще ни приеме, ще налее гъста супа в порцеланови купи и ще ни позволи да стоплим замръзналите пръсти на краката си край огъня.

Поетът обикаляше плевника и потупваше подметките на обувките на хората с бастуна си. Безпризорното момченце го следваше по петите.

— Време е да ставате. Краката са най-силни сутрин — подканяше ни обущарят. Застана пред мен. — Все още са в добро състояние тези ботуши. Не са ти излезли пришки, нали?

— Не, поете. — Изправих се, изчистих с ръка сламата от палтото си и попитах хората в плевника: — Готови ли сте да тръгваме?

— Дезертиралият германец и избягалата полякиня са изчезнали — уведоми ни обущарят.

Всички го смятаха за дезертьор. Изведнъж се сетих как грабна личната карта и писмото от ръката ми.

— Изненадана съм, че се е почувствал достатъчно добре, за да тръгне толкова рано — отбелязах.

— Ботушите му бяха войнишки, но преправени — обясни ми старецът. Въздъхна и поклати кръглата си белокоса глава. — Тази война… даваш ли си сметка, че млади хора се бият на малки острови в Тихия океан и преминават през пустините на Северна Африка? Ние замръзваме, а те умират от горещината. Толкова много нещастни деца. Полякинята беше изтощена. Краката ѝ бяха подути, бухнали като кифли в онези ботуши. Жалко, но така може би стана по-добре. Не искаме да ги заловят, докато са в нашата група. Ако умът ми все още ми служи вярно както краката ми, преди да падне нощта, ще стигнем до имението. Никой няма да ни пусне вътре, ако между нас има дезертьор и полякиня.

— Разбира се, че така стана по-добре — съгласи се Ева. — Дезертьор и полякиня? Съжалявам, но и двамата скоро ще бъдат мъртви на пътя.

— О, Боже, ти си пришка, Ева! Сърдита малка пришка — изрече поетът на обувките, засмя се и размаха бастуна си към нея.