Сол при солта

флориан

Седях в киносалона, близо до задния му вход. Дали бях преценил правилно моряка? Дали не бях действал прибързано? Наистина ли в него се криеше един безразсъден герой, или просто страдаше от невродермит? Грешката, която бях допуснал, доверявайки се на доктор Ланге, не ми даваше мира. Вероятно не трябваше да разчитам на преценките си.

Още от самото начало татко беше наясно, че доктор Ланге е манипулатор и злодей. Намирах оправдания за Ланге, опитвайки се отчаяно да дам разумно обяснение на факта, че ме беше избрал да работя с него. Искаше ми се да вярвам, че е бил мотивиран от желанието си да спаси и да съхрани съкровищата на световното изкуство.

През юли миналата година по време на силна нощна буря получихме голяма картина, която беше докарана с камион, придружен от въоръжена охрана. Доктор Ланге вечеряше с колеги, ето защо се наложи аз да приема пратката от войниците. Разопаковах картината, за да я покажа на доктор Ланге, като междувременно я огледах, за да разбера дали не трябва да бъде поправена или реставрирана. Веднага разпознах зимната ловна сцена. Авторът на картината беше Юлиан Фалат, полски художник. Изкуството му беше представено в книги, които бях чел, докато учех в института.

Поляците много обичаха тази картина. Тя беше собственост на Полша.

Нацистите я бяха откраднали по указание на ненаситния Ерих Кох.

След няколко дни намерих неразпечатаните писма в чекмеджето на доктор Ланге. Почувствах се зле. Той твърдеше, че двамата сме екип, но въпреки всичко не си беше направил труда да прочете писмата ми, защото явно не се интересуваше от съдържанието им. Прекарах целия ден седнал на леглото си, ужасен от мисълта, че татко е бил прав по отношение на Ланге. Припомнях си всеки разговор и го анализирах от всевъзможни ъгли. Обвитите в брезент произведения на изкуството, приглушените гласове, ръкуването, среднощните доставки. Мъчех се да убедя себе си, че вероятно допускам грешка, но винаги стигах до едно и също заключение. Кох и Ланге не спасяваха съкровищата на Европа.

Те ги крадяха.

А аз несъзнателно им помагах.

На следващия ден напуснах малкия си апартамент, който беше близо до музея, и се качих на влака за Тилзит. Баща ми щеше да знае как трябва да постъпя. Заедно щяхме да измислим нещо. Когато пристигнах у дома, входната врата висеше на една панта. Всичко в жилището ни беше преобърнато с главата надолу. Щом ме видя, съседката ни веднага дойде при мен и ме отведе в къщата си.

— Много съжалявам, Флориан — каза ми тя и се разплака. — Баща ти… Ти закъсня твърде много.