Сол при солта

флориан

Щях да се опитам да се кача рано на кораба. Чаровното момченце и накуцващият старец щяха да отклонят вниманието на войниците от мен. Излязохме от киното и тръгнахме към пристанището. Улиците гъмжаха от люшкащи се тълпи от хора, които се придвижваха в същата посока. Гладни кучета се скитаха из града и лаеха. Собствениците им ги бяха изоставили, защото не бяха получили разрешение да ги вземат със себе си на корабите. Обезумели и вкочанени от студ деца, отделени от родителите си, ридаеха по тротоарите. Някои клечаха във входовете на сгради, чиито обитатели ги бяха напуснали, и гризяха мухлясал хляб и обелки от захарно цвекло.

Момченцето се притискаше в поета на обувките, който се мъчеше да си проправи път в тълпата. Старецът удряше хората по глезените с бастуна си, за да ги накара да отстъпят встрани.

— Хайде, хоп! — извиках на момченцето.

Раната ме заболя силно, докато го вдигах на раменете си.

— Прекрасна идея — заяви обущарят. — Благодаря ти. — Изравни крачка с друг беловлас германец и го попита: — Какви са новините?

— В навечерието на Коледа германска подводница е потопила в Ламанша един военен транспортен кораб. Говори се, че на борда му е имало хиляди американски войници, които са се удавили.

И американците ли даваха хиляди жертви? Нацистката пропаганда описваше Америка като расово нечиста, населявана от мелези държава, като „Страната без сърце“.

В далечината отекна трясък от избухващ артилерийски снаряд. Хората в тълпата се разпищяха и се втурнаха напред. Лицата на жените бяха покрити с корички от калта и пепелта, с които се бяха мазали по време на дългия си път през горите, за да не бъдат открити от руснаците. Бежанци ровеха в изоставени шейни, натоварени с багаж.

— Вземи онези ботуши — извика поетът на обувките на един старец, който тършуваше в купчина от вещи. — Поздрави са от твоите.

Мъжът кимна в знак на благодарност.

Докато вървяхме, сред човешкото множество се разпространяваха всякакви слухове. Някаква жена дотича до момичето, което крачеше близо до нас, и изкрещя:

— Побързай! Руски самолети са изсипали фосфор върху група бежанци. Фосфорът ги ослепил и те започнали да се търкалят в снега.

Тръгна мълва, че съюзниците са ограничили достъпа до основните шосета и железопътни линии. Бяхме обкръжени. Когато наближихме пристанището, тълпите станаха по-гъсти, по-задушаващи. Изпаднали в паника бежанци трепереха, докато чакаха на опашка в пунктовете за регистрация. Залагаха се бебета — предаваха ги от човек на човек като гаранция за получаване на пропуск.

Една жена ме хвана за ръката и ме попита:

— Колко искате за детето? Няма да ми разрешат да замина, ако нямам дете.

Мускулите на крачетата на безпризорното момченце се стегнаха върху раменете ми.

— То не се продава — отвърнах.

— Всеки има цена — заяви жената.

— Но очевидно не всеки има душа — сопна ѝ се поетът и замахна с бастуна към нея. — Отдръпни се от детето.

На пристанището имаше няколко контролно-пропускателни пункта. Преминаването през тях беше невъзможно без бордна карта. Разкопчах си палтото, независимо от мразовитото време, за да се виждат кървавите петна по ризата ми. Имах, разбира се, още едно петно. Петно, което не се виждаше.

Sippenhaft. Отговорност на рода. Това беше един от законите на нацисткия режим. Ако член от семейството беше извършил престъпление или предателство, кръвта му се смяташе за лоша. Според принципа, който се прилагаше от години, за престъпление, извършено от някой член от семейството, носеха отговорност роднините му.

Баща ми изработваше карти за хората, които се опитваха да ликвидират Хитлер. Закараха го в Берлин и го обесиха в затвора „Пльотцензее“. А сега аз пренасях нелегално най-цененото от Хитлер съкровище заедно с картата и ключа от бункера със сандъците с Кехлибарената стая, скрити в тока на ботуша ми. Нямаше никакво съмнение. Кръвта на Бек беше лоша.

Наближихме входа на пристанището, който беше отцепен с кордон от въоръжени охранители.

В тълпата бавно се вряза лъскав черен мерцедес. Войниците отместиха преградата, за да пропуснат колата. В нея имаше елегантни жени и офицери в униформа.

Не. Това не беше истина. Не можеше да бъде истина. Единият от мъжете в колата не беше гаулайтер Кох, нали? Безпокойството си правеше шега с ума ми.

Един от войниците крачеше напред-назад покрай опашката от чакащи пътници.

— Пригответе си документите и пропуските за проверка, моля.

Една вена в основата на шията ми започна да пулсира.