Сол при солта

флориан

Коридорът беше пълен с пътници.

— Торпеда! Подводницата е под кораба! — изкрещя някой.

Паниката прерасна в ужасяващи викове и безумен хаос.

Сложих раницата на гърба си. Хванах момченцето и го вдигнах на ръце.

— Трябва ли да слезем от кораба? — попита ме то.

— Да. Дръж се за мен. Здраво. Не ме пускай.

— Опи! — изкрещя момченцето.

— Да — отвърна му поетът на обувките. — Тук съм.

— У теб ли са монетите? — попита момченцето.

— Да, у мен са — отвърна старецът.

Умът ми препускаше през конструкцията на кораба. Бяхме на палуба „А“, в предната столова. Трябваше да изкачим две палуби, за да отидем при Йоана, а после да стигнем до горната палуба за разходки. Замислих се за четирите нива под нас. Корабът се наклони още повече. Неистови писъци раздираха тъмните коридори. Не след дълго щяхме да бъдем хванати в капан.

— Бързо! — изкрещя старецът. — Почакай, Флориан. Къде е спасителната ти жилетка?

Сирените продължаваха да вият.

— Върви пред мен — извиках на обущаря, — за да мога да те повдигна, ако се наложи.

Започнахме да си проправяме път през морето от хора към стълбището. Следвах плътно стареца. Носех момченцето на гърдите си, а раницата беше на гърба ми. Момченцето се държеше за врата ми, а краката му бяха на кръста ми, сключени в глезените под раницата.

Някой от блъскащата се тълпа събори пожарогасителя от стената на стълбището. Той избухна и разпръсна пяна на всички страни. Някои от хората се подхлъзваха и падаха. Други просто ги газеха и продължаваха напред. Чувах хрущенето на телата под краката им в тъмнината и тежкото дишане на момченцето в косата ми, докато бутах поета нагоре по стъпалата. Хората се хващаха за мен и се вкопчваха в гърба ми. Наведох се напред, без да се сгъвам в кръста. И тогава усетих как нещо се опъна върху рамото ми. Беше презрамката на раницата ми.

Презрамката се скъса.