Сол при солта

йоана

Държах малкия вързоп до Емилия с надеждата, че тя ще погледне към детето. Доктор Вент, новият лекар, се приближи до мен.

— Йоана, един моряк пита за вас. Изглежда… нетърпелив. Излязох навън. Пак този Алфред. Той се ухили и посочи напред:

— Последвайте ме.

Нямаше ли работа този човек?

— Алфред, не мога да дойда с теб. Много съм заета.

— Хайде, тръгвайте.

Стана ми жал за моряка. Бях срещала момчета като него в училище. Те отчаяно се стремяха да се държат като мъже, но им пречеше собственият им ум. Момичетата се шегуваха по техен адрес, като казваха, че на кравите им пресъхва млякото от тях.

Алфред спря пред лазарета и замахна широко с ръка.

— Искайте, и ще ви се даде.

Стомахът ми се преобърна. На една койка в ъгъла седеше Флориан. Куфарът ми беше до краката му. Опитах се да скрия вълнението си.

— Куфарът ми. Благодаря ти, Флориан.

Алфред ме погледна и вдигна вежди.

— И?

— Благодаря ти, Алфред — отвърнах.

Алфред стоеше неподвижно — веждите му все още бяха вдигнати — и се взираше в мен.

Флориан му кимна, отпращайки го мълчаливо.

— Благодаря ти още веднъж.

— Моля — отвърна Алфред. — Трябва да се залавям за работа. Много съм зает — заяви и излезе от лазарета.

Приближих се към ъгъла през редиците от легла с ранени войници.

— Ти успя — изрекох.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Едва не се провалих. На кея има един нацист, който не ме харесва особено.

— Донесъл си куфара ми. Значи си срещнал Ева? А какво стана с поета и момченцето?

— На борда са. Ева е на „Ханза“. Поръча ми да ти кажа „довиждане“. — Флориан се размърда, погледна ме, пресегна се и ме докосна по ръката. — Добре ли си?

Кимнах.

— Може ли да свалиш тези шевове?

Отидох до масата, за да взема необходимите инструменти. Стана ми мъчно за Ева. Не ни беше дадена възможност да се сбогуваме както трябва.

Върнах се обратно при Флориан. Той започна да си разкопчава ризата. Засъхналата върху кожата му кръв приличаше на стрита на прах кал.

— Имаш ли други дрехи? — попитах.

— Нима искаш да кажеш, че гардеробът ми е скромен, така ли?

Усмихнах се.

— Много смешно. Легни — добавих и въздъхнах.

— Това беше дълбока въздишка. Какво се е случило?

— Емилия роди.

— И бебето не оцеля?

Изглеждаше много разстроен.

— С бебето всичко е наред. — Поклатих глава. — Но Емилия не е добре.

— Какво стана? — попита той.

Започнах да свалям конците. Какво бих могла да му кажа? Доколко щеше да бъде в състояние да разбере? Той се взираше в мен. Дали очакваше да чуе разказа ми, или просто ме гледаше? Поех си дълбоко дъх и зашепнах:

— Няма никакъв приятел. Семейството, при което живеела, я натикало в ръцете на руснаците, за да спаси дъщеря си. Измислила е историята за приятеля, за да може да продължи напред. Всъщност още не е погледнала бебето.

Изражението на лицето му се промени. Непринудеността и тъгата заличиха надменността.

— Това дете е истински боец.

— Да, но срещу кого се бори?

Той ме погледна учудено.

— Срещу всички. Срещу всичко. Срещу съдбата.

— Вече разбирам. Тя не се отделяше от теб, защото си я спасил от руснака в гората. Ти си доказателство за това, че все още има добри хора по света.

— Спри! Не казвай тези неща.

Той се взря в стената.

Издърпах последния конец от мускулестото му тяло.

— След колко време ще отплаваме? — попита той.

— Говори се, че корабът ще потегли скоро.

— Трябва да си намеря скривалище — прошепна. — Знаеш ли дали има някакво подходящо място?

Беше се качил на борда, а сега искаше да се скрие?

Поклатих глава.

— Още не познавам добре кораба. Непрекъснато се губя. — Наблюдавах го, докато си закопчаваше ризата. — Флориан, ще направиш ли нещо за мен? Ще дойдеш ли да видиш Емилия? Моля те. Това ще повдигне духа ѝ.