Сол при солта

йоана

След няколко часа стигнахме до отсрещния бряг на лагуната. Никой не се радваше. Бавно и безшумно излязохме на сушата. Най-накрая Ева проговори:

— Сигурна бях, че ще се удавим като котки, завързани в торба.

Безпризорното момченце вдигна очи към нея. Сълзите върху бузите му бяха замръзнали, подобно на ледени висулки.

— Съжалявам — изрече Ева.

Изведнъж ме обзе гняв. Хванах германеца за ръката, дръпнах го настрана и му казах:

— Можех да я спася.

— Не, не можеше — отвърна той. — Те не просто обстрелваха леда, а я застреляха.

— Възможно е да бъде съживен човек, който се дави! Щях да я спася. Ти ми попречи.

— Да, попречих ти. Водата беше достатъчно студена, за да я убие. Щеше да убие и теб.

— Няма как да знаеш, че щеше да стане така! — изкрещях.

— Хайде стига — намеси се поетът на обувките. — Нека да не опетняваме паметта на Ингрид с разправии. — Посочи към германеца. — Напълно е възможно да е спасил както теб, така и Емилия. Емилия също беше тръгнала към Ингрид. Видях какво се случи. Той спря и нея.

Емилия също се беше опитала да спаси Ингрид?

— Емилия, добре ли си? — попитах момичето в каруцата.

— Да, добре съм — кимна тя.

— Момичета, можеше да ви загубим всичките — продължи поетът.

— Не и нея — каза германецът. Имаше предвид Ева. — Големите ѝ крака пуснаха корени в земята. Не се помръдна да спаси когото и да било.

— Мазолите на краката и ръцете имат корени, а това понякога води до гъбични инфекции — обясни поетът на безпризорното момченце.

До групата ни се приближи войник.

— Документите! — подкани ни той.

Дръпнах германеца към себе си и прошепнах:

— Задължен си ни.