Сол при солта

флориан

Завлякох мъртвия германец в храсталака и го покрих със сняг. Дори някой да попаднеше на него, едва ли би имало някакво значение. Стисках пистолета и търсех светлина сред дърветата. Усетих миризмата на огъня и я използвах като ориентир, докато вървях бързо през гората. Трябваше да се досетя, че нещо ще се случи. Денят беше прекалено спокоен. Емилия видя пистолета и си помисли, че войникът ще стреля. Смяташе, че ме защитава.

Момичето вървеше след мен. Обърнах се и видях, че се задъхва. Опитваше се да преглътне сълзите си. Сестра ми Ани се държеше по същия начин деня, в който татко я изпрати на север. Не искаше да плаче. С едната си ръка си затискаше устата, а с другата носеше куфара.

Споменът събуди болката в зашитата ми рана. Все още надушвах пушека и се надявах той да ме насочи към някакво място, където да мога да си почина. В противен случай на следващия ден нямаше да стигна далече.

Излязохме от гората. Полякинята посочи напред. В далечината върху гърбица от замръзнала земя се извисяваше огромна къща. Къщата беше тъмна, но от един от комините в средата на покрива излизаше на тласъци пушек, по-сив от сивото небе.

Дали това не беше капан? Замръзналата ливада, водеща към топлата къща, може би беше минирано поле.

Момичето мълчеше. Беше притеснена не по-малко от мен. Ами ако къщата беше пълна с германци или руснаци? И в двата случая щеше да възникне проблем. Руснаците щяха да ме убият или да ме вземат в плен. Германците щяха да се поинтересуват защо не съм с униформа.

Не ми се искаше да си представям какво щяха да направят с момичето.

— Ще се движим покрай дърветата, докато стигнем до къщата — прошепнах. — И ще видим кой е в нея.

Едно нещо знаех със сигурност — нямаше да открием мила възрастна двойка, която се наслаждава на вечерното си усамотение в гостната — той с лула, а тя с ръкоделие.