Сол при солта

емилия

Той беше красив.

Рицарят беше красив. Беше чаровен, когато се усмихваше.

Не искаше никой да забележи това.

Не искаше да го признае пред себе си.

Но за един кратък миг аз го видях. Видях истинския човек, а не онзи, който беше измъчван от тайни и болка.

А този човек беше красив.

Искаше ми се да го запозная с Аугуст. Двамата толкова много си приличаха. Бяха силни, но не се перчеха със силата си.

Искаше ми се да можех да запозная мама с Аугуст. Тя щеше да го настани на масата в столовата и да му поднесе дебели филии хляб, намазани с гъст мармалад. Коремчето на чайника щеше да е топло, пълно с чай от малини. Червените макове в средата на масата щяха да махат весело от стъкления буркан. Преди да седне до Аугуст, мама щеше да си свали престилката. После щеше да се пресегне, да сложи ръка върху неговата и да каже: Tak sie ciesze, ze tu jestes. Толкова се радвам, че си тук.

Йоана все още имаше майка. Крепеше я надеждата да се събере отново с майка си. Беше готова да се бие с дракони, за да стигне до нея. Майката означаваше опора. Майката означаваше утеха. Майката означаваше дом. Момиче, което беше загубило майка си, изведнъж се превръщаше в малка лодка, плаваща в сърдит океан. Някои лодки накрая стигаха до брега. А други, както в моя случай, сякаш все повече и повече се отдалечаваха от него.

Насочих ума си към приятни мисли — към Аугуст, към топлината, към щъркелите, към дома, към всякакви други неща, които ми отвличаха вниманието от нарастващия натиск в корема ми. Вървях с останалите, докато търсехме киното. С всяка измината крачка истината ставаше все по-неумолима.

Нямаше да издържа още дълго време.