Сол при солта

алфред

Спасителни жилетки и пояси. Това беше новата ми задача. Трябваше да доставя на кораба колкото е възможно повече спасителни жилетки и пояси. Бях доволен, защото изпълнението на задачата беше свързано със слизане на сушата и можех да отида в киното при младия деец. Преживяването щеше да бъде вълнуващо, също както в приключенските романи на Карл Май, които Ханелоре обичаше толкова много.

Но къде ли се намираше киното? Навън беше кучешки студ. Косъмчетата в носа ми станаха лепкави и замръзнаха. Ако ми се наложеше да вървя дълго време, нямаше да издържа. Зърнах стареца и момченцето пред една разрушена сграда с голям часовник.

Пулсът ми се ускори, когато пред мен се изпречи порутеното кино. Да, щях да помогна на дееца. Щях да спечеля благоразположението на партийните лидери, след като той им кажеше, че съм му помогнал.

Газейки в снега, стигнах до задната част на сградата. В този момент осъзнах, че съм забравил колко пъти трябва да почукам на вратата. Всъщност нямаше никакво значение. Вратата беше отворена и хората влизаха и излизаха свободно. Киното беше претъпкано с бежанци. Миризмата беше много неприятна. Седалките бяха отрупани с багаж и лични вещи. Чу се пронизително изсвирване. Идваше от бременната латвийка. Тя посочи с пръст към тавана. Предположих, че страда от типичната за бременните женска истерия, но когато погледнах нагоре, видях дееца, който беше застанал до прозорчето на прожекционната кабина.

Беше ми нужно доста време, за да намеря стълбите. Задъхах се, докато ги изкачвах. Приближих се до затворената врата, пред която свършваше стълбището. Дали тук трябваше да прибягна към тайното почукване? Вратата се отвори рязко и деецът ме дръпна вътре.

В малкото тъмно помещение миришеше на цигари. Махнах с ръка пред лицето си, надявайки се да прочистя въздуха.

— Ще запалиш ли? — попита ме деецът, докато крачеше напред-назад.

— Не пуша — отвърнах.

— Носиш ли го?

Говореше закодирано, но аз знаех какво има предвид. Питаше за пропуска. Колкото и да се мъчех, не успях да се сетя за терминологията, използвана в шпионските списания. Ето защо прошепнах:

— Да.

Палтото му се разтвори и аз видях пистолета на колана му. Бързо извадих пропуска от джоба си.

— Ти си добър човек — каза ми той и ми подаде листовка, озаглавена „Победа или смърт“. — Чел ли си я? — попита.

— Не — признах си аз.

— В нея се говори за добрите германци и за лошите германци. Ти си добър германец.

— Благодаря. — Усетих как се изпълвам с увереност. — Разрешено ли ми е да задам един въпрос?

Той се усмихна.

— Разрешено ти е.

— Как ще се справите? Пропускът е празен. Ще трябва да бъде попълнен и подпечатан, за да можете да се качите на някой кораб. Всеки кораб ще разполага с поименен списък на пътниците.

— Да, знам. Остави това на мен. А сега, приятел, преди да започне качването на пътниците, трябва да ми доведеш медицинската сестра.

— Красивата медицинска сестра от тази сутрин? — попитах.

Той спря да крачи.

— Мислиш, че е красива, така ли?

Често бях чувал другите моряци да говорят за момичета, понякога с големи подробности. И, разбира се, имах Ханелоре.

— Да — отвърнах и се ухилих. — Според мен със сигурност може да бъда окачествена като привлекателна.

Той се взря в пропуска.

— Можеш ли да я намериш? Искам да ѝ предадеш, че пациентът ѝ се нуждае от нея. И не забравяй, че трябва да кажеш „се нуждае“, моряко.

— Но къде да я намеря?

— Тя обеща на бременното момиче, че ще се върне да я вземе. Вероятно е тръгнала насам.

— А, да, изглеждаше много загрижена за латвийката.

Деецът се обърна към мен и запали угарка от цигара.

— Красивата медицинска сестра се казва Йоана. И още нещо, моряко — той ме потупа по рамото и издиша дима от цигарата, — разбрах, че не е свободна.