Сол при солта

емилия

Срамът е ловец.

Реших да си почина. Разполагах с малко време, нали? Промъкнах се по студената, твърда почва до дъното на пещерата. Земята трепереше. Войниците бяха наблизо. Трябваше да продължа да вървя, но бях много уморена. Бяха постъпили добре, закривайки с клони отвора на хранилището в гората. Никой нямаше да го открие толкова далече от пътя. Нали така?

Нахлупих розовата вълнена шапка върху ушите си и придърпах яката на палтото си, за да си загърна врата. Макар че бях скрита под катовете от дрехи, януарските зъби хапеха здраво. Пръстите ми бяха станали безчувствени. Залепналите и замръзнали върху яката ми кичури коса се късаха, когато си обръщах главата настрани. Започнах да си мисля за Аугуст.

Очите ми се затвориха.

А после се отвориха.

Пред мен беше застанал руски войник.

Той се наведе напред с фенерче в ръка и заби пистолета си в рамото ми.

Подскочих и се отдръпнах панически.

— Фройлайн — изрече войникът, радостен, че съм жива. — Komme, фройлайн. На колко си години?

— На петнайсет — прошепнах.

— Моля те, не се плаши, аз не съм германец. Nicht Deutsche.

Той не слушаше, не разбираше или му беше безразлично. Насочи пистолета си към мен и ме ритна в плезена.

— Ш-ш-шт, фройлайн — добави и пъхна пистолета под брадичката ми.

Започнах да му се моля. Закрих си корема с ръце и се молех.

Той се приближи плътно до мен.

Не. Това нямаше да се случи. Извърнах глава.

— Застреляй ме, войнико. Моля те.

Тряс.