Сол при солта

емилия

Натискът ме извади от лекия, неспокоен сън. Трябваше да отида до тоалетната. Отново.

Оправих си шапката. В красивата къща беше топло. Огънят продължаваше да гори и да пука, хвърляйки сенки върху сгушени на пода купчини. Колко смешно изглеждаха и звучаха някои хора, докато спяха.

Но не и рицарят.

Дори в съня си той беше силен, красив, с правилни черти. Наблюдавах го от ъгъла си. Лицето му беше спокойно. Дали някога се смееше? Сляпото момиче беше с бинтовани очи. Какво ли виждаха слепите в сънищата си? Дали Ингрид би могла да сънува някое цвете, след като никога не е виждала цветя в живота си?

Йоана, медицинската сестра, беше мила. Бях сигурна, че ще се ядоса и ще се отврати от мен, но това не се случи. Подобно на ръцете и гласа на мама, и нейните бяха нежни и ми действаха успокояващо. Когато докосна корема ми, тя се усмихна и кимна. Често ме гледаше право в очите и ме караше да се чудя дали е видяла всичко. Но когато седеше сама, лицето ѝ изглеждаше посърнало и отчаяно, пълно със сълзи, които търпеливо чакаха да потекат.

И тогава прокънтя звукът.

Писък.

Идваше от горния етаж и пълзеше по стълбището. А после слезе долу и стана по-ясен, по-остър, докато се приближаваше към мен. Звукът отключи спомените. Раменете ми започнаха да треперят.

Вятърът виеше във вестибюла. Захлопна се врата. Рицарят беше буден, на крака, с пистолет в ръка. Погледна първо към Йоана, а после към мен. Тръгна бързо към вратата, но преди да стигне до нея, Ева влетя в стаята, изпаднала в дива паника.

— Мъртви са в леглата си! Всички са мъртви в леглата си! — пищеше тя.

Лицето ѝ беше толкова бяло, че изглеждаше синьо. В огромната ѝ длан се клатушкаше плюшено зайче. Едното му ухо липсваше.