Сол при солта

йоана

Скована от болка и ужас, Емилия говореше на език, който беше смесица от думи на немски и полски.

— Никакъв Аугуст. Фрау Клайст. По-красива. Непрекъснато повтаряше: „Фрау Клайст, фрау Клайст“.

Не разбирах какво иска да ми каже.

Нещата се развиваха бързо. Исках да изтичам и да доведа доктор Рихтер, но не можех да оставя Емилия сама. Тя беше вцепенена от страх, изтощена от болката.

Морякът, който бяхме срещнали на пристанището, надникна през вратата.

— Алфред!

— О, моля да ме извините, фройлайн. Мислех, че ще можете…

Той млъкна, след като видя Емилия.

— Алфред! Изтичай до лазарета и доведи доктор Рихтер! Бързо!

Емилия стискаше ръбовете на койката. Пищеше, тялото ѝ се тресеше, а очите ѝ бяха ококорени.

Морякът пребледня и се олюля.

— Алфред! Помогни ми! Извикай доктор Рихтер.

Той се завъртя кръгом и сякаш изпадна в транс. Стискаше рамката на вратата и си говореше сам. А после се съвзе и изчезна от погледа ми.

— Хайде, Емилия, дишай заедно с мен.

Двете се гледахме в очите и дишахме равномерно.

Изведнъж Емилия затаи дъх. Лицето ѝ се сгърчи от болка и тя започна да пищи. От устните ѝ течеше кръв заедно с думите, които изричаше: „Лъжкиня! Лъжкиня! Помогни ми, мамо!“. Никога не бях виждала подобен ужас в нечии очи. Защо се бавеше доктор Рихтер?

Не можех да направя крачка встрани, за да взема хлороформа. Кръвта продължаваше да капе от устните на Емилия. Лицето ѝ беше плувнало в пот. Тя изпищя отново, още по-силно, още по-изтормозено, и изкрещя:

— МАМО!

Главичката на бебето се показа.

— Напъвай! — извиках.

Как трябваше да го кажа на полски? Опитах се с думи и жестове да ѝ обясня какво да направи. Тя ме разбра.

Напъваше и пищеше.

— Не спирай! Напъвай!

Тя напъваше с треперещи, стиснати в юмруци ръце. Болката беше толкова силна, че стягаше гърлото ѝ и задушаваше писъците ѝ.

Усетих как дребното телце на бебето се плъзна в ръцете ми.

— Браво! — извиках.

Сведох очи. В обятията ми се гушеше прекрасна малка птица.

Емилия си пое дълбоко въздух, покри лицето си с ръце и изхлипа:

— Лъжкиня! Помощ! Мамо!

— Всичко свърши — прошепнах. — Всичко свърши. Имаш дъщеря, Емилия. Красива дъщеря.