Сол при солта

флориан

Приближихме се до офицера, който проверяваше документите при качването на кораба. Безпризорното момченце застана между мен и поета на обувките.

— Здравей!

Офицерът говореше на момченцето. Хитро. Децата винаги казваха истината.

— Здравей, аз съм Клаус.

— Дай ми документите си, Клаус.

Обущарят му връчи документите на момченцето заедно със своите. Аз също му подадох документите си.

Офицерът отвори документите на стареца и погледна пропуска му. Наведе се и заговори на момченцето:

— Кой е този, Клаус? — попита го, сочейки към обущаря.

— Опи — отвърна момченцето.

Дядо. Да, той приличаше на дядо. Отговорът беше уместен.

— А този господин?

Офицерът сочеше към мен.

Никой не знаеше името ми, освен Йоана. Какво щеше да стане, ако и то ме наречеше „прусака“, както всички останали? Или „шпионина“?

— Онкел — отвърна момченцето и се усмихна.

— И как се казва чичо ти? — попита офицерът. Момченцето се обърна към мен и ми отдаде чест, както беше направило на пътя.

— Хер Бек.

Офицерът се засмя.

Безпризорното момченце протегна ръчички, стискайки зайчето, и добави:

— Mein Freund.

— Приятелят ти, изглежда, си е загубил едното ухо в някоя битка. Може би ще трябва да го изпратим в лазарета. — Офицерът се обърна към мен и посочи към ризата ми. — Вие също, изглежда, сте изгубили малко кръв във войната.

Кимнах и отвърнах:

— Шрапнел.

Закопчах си палтото, за да се стопля.

— Имате ли медицинско свидетелство за освобождаване от военна служба? — попита офицерът.

— Да.

Той ни върна документите.

— Продължете към следващия контролно-пропускателен пункт.

Офицерът беше разгледал документите ми, хвърляйки бегъл поглед на пропуска. Влязохме в пристанището.

Всеки сантиметър от кея беше зает от войници, товарни камиони, пътници и багаж. Хората се редяха на отделни опашки, за да бъдат допуснати до кораба, за който притежаваха пропуск. Пред всеки трап също имаше опашка.

Момченцето подскачаше на пръсти.

— Да, много е вълнуващо — заяви поетът на обувките. — Мисля, че онзи кораб на кей номер девет, огромният, е нашият.

„Густлоф“ беше най-внушителният кораб в пристанището. От конструкцията му ясно личеше, че е бил предназначен за ваканционни пътувания. Няколко палуби, много места, където човек можеше да се скрие. Зърнах зенитните оръдия на палубата. Корабът беше въоръжен.

— Хей! Хей, вие! — изкрещя огромната жена и посочи към нас веднага щом ни съзря в тълпата.

— Охо, здравей, Ева! — отвърна поетът на обувките и ѝ махна.

— Господи, какви сте късметлии! Тъкмо се канех да изхвърля чантите ви.

Момченцето изтича и хвана чантата на обущаря.

— Браво, Ева! Благодаря ти — каза старецът.

— Нямате представа колко се измъчих, докато висях в студа. И защо? Никой от вас не си направи труда да изчака каруцата.

— Не е нужно да продължаваме да говорим за багажа. Регистрира ли се за някой кораб, скъпа? — попита поетът.

— Да, да. За онзи там. За „Ханза“. А вие с кой ще пътувате?

Момченцето посочи към „Густлоф“.

Ева ме погледна и се засмя.

— Ха, и ти ли? Чудя се как успя да се справиш. Ще се качвам на кораба. Замръзнах, а и тук смърди ужасно. Ето, вземете куфара на Йоана. Знам, че би искала да си го прибере. Кажете ѝ „довиждане“ от мен. Тя беше единствената от групата, която харесвах. Съжалявам — добави Ева и сложи куфара до краката ми. — Е, беше ми приятно да се запознаем.

— Почакай! — извиках и я хванах за палтото. — За какво са другите опашки?

— За следващата проверка — отвърна тя. — Преглеждат багажа на всеки пътник.