Сол при солта

йоана

Поетът на обувките седеше до нажежената камина и лъскаше ботушите си със саждите, които беше изстъргал от огнището. Седнало до него, безпризорното момченце го наблюдаваше и имитираше движенията му върху малките си боти.

Въглените пукаха и подскачаха, тласкайки вълни от топлина към лицето ми. Усещането беше божествено. Загърнах си главата с шала и си закопчах палтото.

— Ако успея да намеря дъб в гората, ще направя отвара от кората му, за да се опитам да излекувам с нея някои от пришките — казах на поета.

— Ще дойда с теб — отвърна той.

— Трябва да си починеш. Ще ти бъдат нужни сили за следващите дни.

— Здрав съм като младо момче, скъпа моя. — Старецът дръпна нагоре крачола на вълнения си панталон, за да ми покаже кокалестото си коляно. Коляното му беше намазано с бяла паста. — Обущарска тайна — прошепна той на безпризорното момченце. — В бялата вакса има живак. Преборва артрита. Здрав съм като младо момче.

Безпризорното момченце вдигна крачола си, за да разгледа собственото си мъничко коляно. Поетът се усмихна и го потупа по главата. Възрастният мъж все още беше пълен с енергия. Отказваше да се огъне под тежестта на тъгата и загубата.

— Внимавай там, навън, Йоана — каза ми той.

Преминах през затъмнения скелет на къщата и стигнах до библиотеката със строшената стъклена врата. Една книга лежеше на пода, а страниците ѝ се вееха на ледения вятър. Наведох се, за да я вдигна, и когато видях името на корицата, чувството за вина ме прободе като нож.

Чарлс Дикенс.

На Коледа баба беше подарила „Посмъртните записки на клуба «Пикуик»“ на мен и на Лина.

Лина.

Какво бях направила?

Оставих книгата обратно на пода, излязох навън на студа и се насочих към дърветата. Две тъмни фигури седяха в снега на половината път между гората и имението. Взрях се в тях и видях две руси плитки, които се показваха изпод розова шапка. Разпознах полякинята и младия мъж с шрапнела. Тръгнах към тях.

— След нас ли вървяхте? — извиках.

— Бързо! — изкрещя мъжът. — Нещо става с нея.

Затичах се. Емилия седеше върху снега, а брадичката ѝ беше отпусната върху гърдите ѝ.

— Какво се е случило? — попитах я.

Тя не ми отговори.

— Мисля, че е в шок. Застреля един войник в гората. Не иска да помръдне от мястото си — обясни мъжът.

Коленичих до нея. Тя бързо обгърна тялото си с ръце и се опита да се отдръпне от мен.

— Не се притеснявай, Емилия. Кажи ми какво се е случило. Позволи ми да ти помогна — подканих я. — Хайде да влезем в къщата.

Тя не помръдна. Легна на снега и започна да си разкопчава палтото.

Помогнах ѝ, а после проврях ръце между катовете дрехи.

Ахнах, след като видях това, което беше под тях.

О, милостиви Боже!