Сол при солта

флориан

— Корабът потъна — изрече Йоана.

Зъбите ѝ тракаха. Гласът ѝ прозвуча като шепот.

Преброих около петдесет души в нашата спасителна лодка. Можеха да се поберат повече хора.

Обущарят.

Полякинята.

Бяхме ги загубили и двамата.

Студът в открито море щеше да ни убие. Извиках на момченцето и го придърпах в скута си. Обърнах се настрани и обкрачих седалката.

— Направи като мен — казах на Йоана. — Ще сложим децата между нас. Пъхни бебето под блузата и палтото, до кожата си.

Те се завъртя към мен, гушнала бебето. Приближих се максимално до нея и я прегърнах, за да заслоня децата от вятъра. Главите ни се докоснаха.

— Чуваш ли ме? — прошепна Йоана.

Гласът ѝ беше слаб и уплашен.

Кимнах и насочих здравото си ухо към нея.

— Студено е. Дали някой ще дойде за нас? — попита тя.

Стана много тъмно. Луната се скри зад облаците, неспособна да понесе страховитата сцена. Погледнах към водата, където плаваха безшумно хиляди трупове. Толкова много деца. Момичето, което бях изтеглил в лодката, вече беше мъртво. Лежеше посиняло в краката ни. Как щяха да съобщят нацистите новината за потъването на кораба? Изведнъж намерих логичния отговор.

Въобще нямаше да я съобщят.

— Дали някой ще дойде за нас? — попита отново Йоана.

— Да — излъгах. — Някой ще дойде за нас.

При положение че в района имаше руски подводници, корабите вероятно щяха да се отклоняват от курса си и да се стараят да ни избягват.

Всичко беше в раницата ми — документите ми, подправеното писмо, бележника и лебедът. Какъв беше смисълът на бягството и криенето, на лъжите и убийствата? Безкрайният кръг на отмъщението ми се свеждаше до следното: отвръщах на болката, причинявайки болка. Защо го правех?

Странният моряк не беше успял да се добере до спасителна лодка. Не бяха останали лодки. Погледнах към ботушите си. Токът беше здрав. Дали картата и ключът все още можеха да се използват? Нима вече имаше някакво значение? Водата бавно се просмукваше през една цепнатина в пода на лодката. Ценното съкровище щеше да отиде на дъното на Балтийско море.

Аз също.

Може би над Кехлибарената стая наистина тегнеше проклятие.

През дългите седмици, докато бягах, си бях представял какво ли не. Бях размишлявал върху начините, по които бих могъл да умра. Всички бяха грозни, страховити. Внимателно бях кроил планове за собствената си защита, за избора на оръжие, с чиято помощ бих бил в състояние да се спася. Но това, което се случваше в момента, никога не ми беше минало през ума. Как да се защити човек от продължителната, непоносима агония, предизвикана от факта, че е невъзможно да се пребори с морската стихия?