Сол при солта

флориан

Стоях в хранилището в гората с пистолет, насочен към мъртвия руснак. Тилната кост се беше отделила от черепа му. Претърколих го, за да го сваля от жената.

Тя не беше жена. Беше момиче с розова вълнена шапка. И беше припаднала.

Прерових замръзналите джобове на руснака и извадих цигари, манерка, голяма наденица, обвита в хартия, пистолет и патрони. На всяка китка войникът носеше по два часовника — трофеи, събрани от жертвите му. Не ги докоснах.

Клекнах в единия ъгъл на хранилището и огледах студеното помещение. Търсех храна, но не открих нищо. Прибрах пистолета и патроните в раницата си, като внимавах да не смачкам обвитата в плат кутия. Кутията. Нима беше възможно нещо толкова малко да притежава такава сила? За много по-маловажни неща бяха водени войни. Наистина ли бях готов да умра за нея? Загризах изсъхналата наденица, наслаждавайки се на вкуса на слюнката, изпълваща устата ми.

Земята потрепери леко.

Руснакът не беше сам. Щяха да се появят и други войници. Трябваше да се махна от това място.

Отворих манерката на войника и я приближих до носа си. Водка. Разкопчах палтото, а после ризата си и излях част от алкохола върху хълбока си. Болката беше толкова силна, че пред очите ми сякаш избухна светкавица. Разкъсаната плът се съпротивляваше — свиваше се и пулсираше. Поех си въздух, потиснах надигащия се в гърлото ми вик и излях останалия алкохол върху дълбоката рана.

Момичето се размърда в пръстта. Главата ѝ се извърна рязко от мъртвия руснак. Очите ѝ пробягаха по пистолета в краката ми, а после по манерката в ръката ми. Изправи се до седнало положение и примигна. Розовата ѝ шапка се изхлузи от главата ѝ и падна безшумно на земята. Едната страна на палтото ѝ беше опръскана с кръв. Бръкна в джоба си.

Хвърлих манерката и сграбчих пистолета.

Тя отвори очи и проговори.

Полякиня.