Сол при солта

йоана

Готенхафен се пръскаше по шевовете от бежанци и военни. Докато вървяхме, поетът на обувките ровеше в изоставения багаж. Намери два чифта ботуши. Безпризорното момченце бързо ги лъсна. Още преди да стигнем киното, поетът ги размени за голяма кофа гореща каша.

— Практичните умения винаги могат да бъдат изтъргувани. Както виждаш, сръчността ти е ценна за нас — заяви той на безпризорното момченце.

Момченцето засия.

Вече наближавахме малкото кино.

— Скоро ще имаме възможност да седнем — уверих Емилия.

Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Приближихме се до задния вход на сградата, но той беше заключен.

Поетът на обувките се обърна към германеца:

— Може би ще намериш начин да ни вкараш вътре, приятел?

— Може би — кимна германецът. — Застанете около мен. Заобиколихме го. Той извади малко сгъваемо ножче от джоба си и след няколко секунди вратата беше отворена. Влязохме вътре и той заключи след нас.

— Би трябвало да оставим вратата отворена — казах му. — Други хора също ще се нуждаят от място, където да се настанят.

Вътре вече имаше хора. Седяха на столовете, лежаха на пода.

— Виждам, че майката на козата е изкарала малко пари, като е продавала информацията си — заяви Ева.

— Къде ще устроим лагера си? — попита поетът на обувките и се огледа.

— В прожекционната кабина — отвърна германецът. — На горния етаж.

— Не искам да изкачвам стълбите — възпротиви се Ева. — Уморена съм. Нека просто да седнем и да изядем кашата, преди да е изстинала.

Бях съгласна с нея. Денят беше продължил толкова дълго. Пътуването с лодката, ледът, Ингрид.

Ингрид.

Гърлото ми се сви.

— И така, кой крие къпините и морковите от къщата с мъртъвците? — попита Ева.

След като се нахранихме в мълчание, сложих Емилия да легне и вдигнах краката ѝ върху един куфар. Безпризорното момченце заспа веднага. Ева също заспа бързо. Огромното ѝ тяло беше два пъти по-дълго от тялото на момченцето. Тя хъркаше, като изръмжаваше при всяко издишване. Извадих медицинската чанта от куфара си, за да ми е подръка, ако някой потърсеше помощ.

— Хей! — извика тихо германецът. Погледнах към него. — Корабите са няколко. Утре при регистрацията ще бъдем разделени.

Емилия отвори очи и ги насочи към мен. Не се бях замисляла за това.

— Трябва да се опитаме да останем заедно — прошепнах.

— И така, каква ще бъде версията ти за нея? — попита германецът и посочи към Емилия.

— Мисля, че ще бъде същата, каквато беше досега. Ще използва латвийските документи.

Той поклати глава.

— Тук ще бъде по-трудно. Всеки иска да се качи на някой от корабите.

— Ще обясня, че е бременна. Тя ще си разкопчае палтото и те ще видят, че казвам истината.

— Но Емилия не изглежда достатъчно възрастна, за да мине за онази латвийка. А и не говори латвийски. Тук те ще действат по-строго. Става дума за старши офицери, а не за новобранци.

Емилия протегна ръка и докосна коляното на германеца.

— Bitte — изрече.

— Съжалявам, но не мога да те взема със себе си. Но тя може — заяви той и ме посочи.

— Аз мога, така ли?

— Да. Както каза старецът, уменията са ценно нещо. По-големите кораби ще бъдат с болнични отделения. Те ще имат нужда от теб. Кандидатствай за работа, но им кажи, че ще вземеш пациентите си на кораба.

Емилия погледна към него и каза:

— Ти също си пациент.

— Може би. Аз наистина имам — той се поколеба — здравословен проблем.

Шрапнелът. Почти бях забравила за него.

— О, аз дори не те попитах как се чувстваш. Изглеждаш добре. Как е раната ти?

— Не говоря за това. Има още нещо.

— Какво? — попитах.

Емилия се потупа по лявото ухо, а после посочи към германеца.

Той я погледна изумено и се засмя.

— Каква си ти — малка вещица? Как разбра?

— Какво? — попитах отново.

Той се наведе към мен и прошепна:

— Лявото ми ухо е увредено. Разполагам с документ, в който пише, че съм натоварен с изпълнението на важна мисия. Трябва на всяка цена да се кача на някой от корабите. Съществува обаче вероятност да ме накарат да остана и да се включа в бойните действия. Ако увреждането ми бъде потвърдено от медицинско лице, ще бъда по-убедителен. Можеш да кажеш, че имам рана, причинена от шрапнел, и страдам от прогресивна загуба на слуха.

Какво искаше той от мен?

— Аз не съм лекар — отвърнах.

— Но аз бях твой пациент — заяви той. — Моля те просто да помислиш по този въпрос. — Грабна раницата си и посочи към прожекционната кабина. — Ще се кача горе.

После се отдалечи от нас. През последните пет минути беше разговарял с мен по-дълго, отколкото през цялото време, откакто се беше присъединил към групата ни.

Поетът на обувките все още беше буден и ни слушаше. Повдигна вежди към мен, а после се обърна на другата страна и заспа.