Сол при солта

емилия

Изчакахме на брега няколко часа, но самолетите повече не се появиха. Водата отново замръзна. А също и ръцете и краката ни.

Войниците се върнаха на постовете си. Настояваха да преминем по леда на различни места. Подканяха хората да бързат. Всички бяха вперили очи в небето. Заех мястото си в каруцата. Рицарят държеше Йоана за лакътя — притесняваше се, че тя може да скочи в дупката, която ни отне сляпото момиче. Не смееше да я докосне, макар че отчаяно му се искаше да го направи.

Затаих дъх, когато потеглихме, потрепервайки при мисълта за нашата Ингрид, която беше замръзнала във водата под нас. Ледът изпитваше болка и стенеше, подобно на стари кости, носещи върху себе си прекалено много години — крехки и готови всеки момент да се строшат. Нервите ми се опъваха при най-малкия звук. Бях покрила с длани корема си. Поетът на обувките вървеше начело на групата, потупваше по леда с бастуна си и кимаше.

— Ледът страда от артрит, но по него все още няма фрактури — уведоми ни той. — Ускорете крачката, защото започва леко да се топи на повърхността. Предстои ни да изминем километри.

Да изминем километри.

Отново почувствах спазми и натиск в долната част на корема. Повече не бях в състояние да гледам леда. Легнах по гръб в студената каруца, затворих очи и започнах да мисля за Аугуст. В ума ми топлото слънце грееше ярко. Неоградените пасища се стелеха плавно, подобно на износено кадифе. Сандъчетата по первазите на прозорците бяха бухнали в цвят, а клоните на сливите се огъваха от узрелите плодове. Аугуст се върна в имението лъщящ от пот, след като дълго беше яздил коня си Табриз.

Чувах как колелата на каруцата се въртят и стържат под мен. Никой не ме попита, затова не го споменах.

Не можех да плувам.