Сол при солта

йоана

Коридорът се препълни с пристигащите пътници. Завих към остъклената палуба за разходки. Ледени съзвездия обточваха ръбовете на прозореца. Доближих пръстите си до студеното стъкло и се взрях с празен поглед през него. Всички ме смятаха за умно момиче. Какво правех? Той беше по-млад от мен. Не знаех нищо за него. Очевидно вършеше нещо нередно. Но след като беше толкова нежен към бебето, толкова мил с Емилия, дали би могъл да бъде лош човек?

Целунах го заради Емилия.

Съвестта ми потропваше по външната страна на стъклото.

Или може би го целунах, защото исках да го направя.

И, мили Боже, целувката изобщо не приличаше на дъвчене на твърди солени бисквити.

Обърнах се кръгом и се облегнах на прозореца. Януарският мраз проникна през стъклото и през блузата ми. За първи път от много време тялото ми беше по-топло от въздуха навън.

Някои от пътниците бяха видимо облекчени и възбудени от факта, че са на борда. Други бяха нервни, стрелкаха се насам-натам като затворени в клетка птици. Аз бях от групата на хората, които изпитваха облекчение. Бях извадила голям късмет, попадайки на такъв голям кораб. Харесваше ми огромният „Густлоф“ с дебелите си стоманени стени и просторните палуби. Доктор Рихтер ми беше казал, че корабът е само на осем години и не е плавал от четири години. Тъй като не беше правил много курсове, състоянието му беше отлично. Пътуването до Кил щеше да трае само четирийсет и осем часа. После щях да се кача на влака и най-накрая да се събера отново с мама.

Толкова много промени бяха настъпили, след като напуснах Литва. Мама каза, че баща ми и брат ми може би се сражават в гората. Дали щяха да оцелеят в подземните бункери? „Густлоф“ беше моят бункер. Въздъхнах дълбоко. Толкова много битки и тревоги. Дали всичко това някога щеше да има край?