Сол при солта

емилия

Не можех да се доверя на хората в плевника. Огромната жена отстъпи рязко назад, когато разбра, че съм полякиня. Заставих краката си да се движат по-бързо и си казах, че след като споделя историята си с рицаря, той ще разбере. Ще осъзнае какво съм направила за страната му. Ще ме защити.

Стомахът ми протестираше. Дали гладът някога щеше да се уталожи, да се оттегли кротко и да спре с постоянното си почукване? Мъчех се да си спомня за някой случай, в който не съм била уплашена и гладна и стомахът ми не е бил изпълнен с копнеж. Свързаните с Лвов образи, които пазех в съзнанието, бяха започнали да избледняват, подобно на снимки, оставени на слънце.

Лвов — градът, който непрекъснато се усмихваше, едно място в Полша, което се славеше с просветата и културата си. Каква част от него щеше да оцелее?

Силуетът на рицаря се показа и ме стимулира да вървя по-бързо. Извиках и той се завъртя кръгом с насочен към мен пистолет.

— Почакай! Моля те! — изрекох. — Идвам с теб.

Той се извърна от мен и продължи напред.

Следвах пресните отпечатъци от стъпките му в снега и се чувствах по-силна; усещах свежестта на януарската утрин в ноздрите си. И продължавах да крача след него. Той измина няколко метра, спря, обърна се и изкрещя гневно:

— Махай се!

— Няма да се махна — отвърнах.

— Ще бъде по-безопасно за теб да останеш с другите заяви той.

По-безопасно? Той не разбираше.

Вече бях мъртва.