Сол при солта

флориан

Чаках в комина и треперех, измъчван от сцената, която се беше разиграла на кея при отплаването ни. Корабът се люлееше и се врязваше в огромните вълни. Стомахът ми се качваше в гърлото ми и после отново увисваше надолу. Трябваше да мисля какво ме чака занапред.

Когато заминах, Кехлибарената стая беше опакована в сандъци и прибрана в едно подземно помещение на Кьонигсбергския замък. Картата на бункера и ключът от него все още бяха в тока на ботуша ми. Скривалището беше известно само на трима души.

На мен, на доктор Ланге и на гаулайтер Кох.

Спомних си за картите на баща ми и си представих Кил, сгушен в една гънка на северния бряг на Германия. Градът беше на стотина километра от Дания и само на осемдесет километра от мястото, където Ани беше изпратена да живее при една старица — сестрата на нашата прабаба. Ако успеех да се добера дотам, щях да скрия лебеда в плевника, докато свърши войната.

Ако.

За тази цел трябваше да сляза безпрепятствено в Кил. Без да будя подозрение. Ако русият войник беше уведомил Кох, че съм на „Густлоф“, дали някой щеше да ме чака в Кил? Корабът се клатеше толкова силно, че беше невъзможно да изготвя фалшиви документи. И тогава си спомних.

Бръкнах в раницата си и я открих. Личната карта на германския войник, когото полякинята беше застреляла в гората. Когато пристигнехме в Кил, може би щях да успея да сляза от кораба заедно с ранените войници.

Отново обаче щях да имам нужда от помощта на Йоана.