Сол при солта

флориан

Мастилото беше изсъхнало. Прибрах четките и другите материали в кожения калъф и го върнах обратно в раницата. Записах си някои неща в бележника, където се бях упражнявал, преди да направя фалшификата.

Имах две възможности.

Можех да се кача рано на кораба и да рискувам офицерите да разгледат внимателно пропуска и документите ми. Или да изчакам, докато корабът се напълни, и да се присъединя към последните пътници. Надявах се, че ако избързам, ще намеря място, където да се скрия. И да поспя. Вероятно обаче щях да имам нужда от помощта на моряка, който бях срещнал по-рано през деня. Струваше ли си да рискувам?

Погледнах пропуска. Фалшификатът беше отличен. Заля ме вълна от адреналин. Исках колкото е възможно по-скоро да премина с него през контролно-пропускателния пункт на пристанището. Дали щях да успея да се кача на кораба, или щяха да ме арестуват още на трапа?

Навярно Хитлер щеше да загуби войната, но нямаше да се откаже от предметите на изкуството, които беше откраднал. Особено от Кехлибарената стая.

— Фюрерът е талантлив акварелист. Кандидатства в едно училище по изобразително изкуство — доктор Ланге сниши глас, — но не го приеха. О, колко ще съжаляват за това!

И така, вместо да създава или да колекционира произведения на изкуството, Хитлер ги крадеше. Бяха съставени дебели албуми с фотографии и списъци на предметите, които си беше набелязал да изложи в своя музей. Два от тях бяха доставени на доктор Ланге. Някои от творбите бяха собственост на еврейски семейства. Други, като картината на Юлиан Фалат, бяха част от колекциите на различни музеи. Музеят „Нарториски“ в Краков беше плячкосан. Шедьоври на Да Винчи, Рембранд и Рафаел сега висяха по стените в апартаментите на нацистки функционери.

Други откраднати произведения бяха скрити в солни мини, изоставени фабрики, разрушени замъци и подземия на музеи. Според доктор Ланге само от Полша към Германия щяха да бъдат „пренасочени“ над петдесет хиляди произведения на изкуството. Той смяташе, че в това няма нищо нередно.

А Кехлибарената стая беше най-ценното съкровище. Шест тона чист лъскав кехлибар — обсипана със скъпоценни камъни стая, която искреше като златен огън. Задната част на плоскостите беше покрита със златен варак, а предната — инкрустирана с блещукащи диаманти, смарагди, рубини и ахати. А в средата на стаята, в малка овална ниша, беше изложен най-ценният предмет — кехлибареният лебед. Погледнах към кутията в раницата си. Хитлер първо щеше да потърси лебеда. Сетих се за скритите в подземието на замъка двайсет и седем сандъка. Лабиринтът от тунели щеше да направи откриването на бункера невъзможно.

Ланге знаеше къде се намира той.

Кох мислеше, че знае.

Аз не само знаех къде е бункерът, но и притежавах карта на мястото и ключа от вратата му.

Картата и ключът бяха в кухия ток на ботуша ми.