Сол при солта

емилия

— Покажете им документите си — заповяда ми морякът.

Документите не бяха мои. Бяха нейни, на латвийката, чийто живот беше отнет от зимата и от войната там, на пътя. Вероятно беше спряла, за да си почине, и беше умряла от измръзване. Какво право имах да открадна самоличността ѝ? И дори и да успеех да се кача на някой кораб, къде щях да отида?

Исках да се прибера у дома.

— Хей, ти, с розовата шапка — извика офицерът. — Няма да те чакам цял ден. Покажи ми документите си.

Посочи към личната карта, която трепереше в ръката ми.

Не можех да помръдна от мястото си.

Той се изправи на крака и застана лице в лице с мен.

— Какво става тук?

Поетът на обувките нежно сложи ръка върху рамото ми.

— Уна, скъпа, всичко наред ли е?

Уна. Как бих могла да открадна Уна?

— Както виждате, Уна е в доста напреднала бременност — обърна се поетът към офицера. — И по всичко личи, че е болна.

Алфред, морякът, грабна документите от ръката ми и ги подаде на офицера.

Офицерът въздъхна:

— Едно дете вече повърна върху масата. Махнете я оттук.

Поетът ме дръпна настрана от масата. Безпризорното момченце ме потупа по палтото.

— Нейната медицинска сестра помага на доктор Рихтер за ранените от санитарния влак — обясни морякът. — Тя ме помоли да доведа бременната, за да бъде регистрирана.

— Ние регистрираме пътниците, но все още е рано за качване на корабите — отвърна офицерът. — Всеки първо трябва да бъде прегледан внимателно.

Морякът погледна към мен, усмихна се странно и заяви:

— Добре, прегледайте я. Нима не виждате? Косата, очите. Изключителен екземпляр. Отрочето ѝ несъмнено ще бъде същото като нея.

— Не мога — прошепнах на поета.

Не беше честно. Нямах право.

— Трябва да го направиш. — Поетът ми кимна. — Заради детето си.

Офицерът се зае с разглеждането на документите ми. Гореща вълна опари студения ми врат. Наблизо се чу сподавен плач.

— Мадам — обърна се Алфред към обляната в сълзи жена зад нас, — какво става?

— Нищо — отвърна жената и притисна вързопа към гърдите си. — Тя спи.

— Болно ли е детето? — попита той. — Преносителите на зарази няма да бъдат регистрирани.

Жената започна да хлипа.

— Не, тя не е болна. Тя спи.

Алфред застана пред жената, отметна одеялото и се усмихна презрително.

— Тя не спи. Мъртва е! Офицер, това дете е умряло.

Морякът се взираше като хипнотизиран в мъртвото бебе.

Мъката на майката беше изцедила силите ѝ. Тялото ѝ трепереше, говореше задавено:

— Не. Моля ви. Тя спи. Заклевам се. Не ми я отнемайте.

Офицерът подсвирна на един от охранителите и му направи знак да се приближи.

Жената хлипаше и стискаше здраво вързопа.

— Не! Моля ви. Не мога да я оставя тук. Не ми отнемайте бебето. Моля ви, не ми отнемайте бебето!

Настъпи суматоха.

Обущарят се обърна към мен. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Виждаш ли, скъпа моя? Някои мисли са много мъдри: „Плачех, защото нямах обувки, докато не срещнах един човек, който нямаш крака“.

Престорих се, че започвам да раждам, извиках и се свлякох на колене върху кея.