— Покажете им документите си — заповяда ми морякът.
Документите не бяха мои. Бяха нейни, на латвийката, чийто живот беше отнет от зимата и от войната там, на пътя. Вероятно беше спряла, за да си почине, и беше умряла от измръзване. Какво право имах да открадна самоличността ѝ? И дори и да успеех да се кача на някой кораб, къде щях да отида?
Исках да се прибера у дома.
— Хей, ти, с розовата шапка — извика офицерът. — Няма да те чакам цял ден. Покажи ми документите си.
Посочи към личната карта, която трепереше в ръката ми.
Не можех да помръдна от мястото си.
Той се изправи на крака и застана лице в лице с мен.
— Какво става тук?
Поетът на обувките нежно сложи ръка върху рамото ми.
— Уна, скъпа, всичко наред ли е?
Уна. Как бих могла да открадна Уна?
— Както виждате, Уна е в доста напреднала бременност — обърна се поетът към офицера. — И по всичко личи, че е болна.
Алфред, морякът, грабна документите от ръката ми и ги подаде на офицера.
Офицерът въздъхна:
— Едно дете вече повърна върху масата. Махнете я оттук.
Поетът ме дръпна настрана от масата. Безпризорното момченце ме потупа по палтото.
— Нейната медицинска сестра помага на доктор Рихтер за ранените от санитарния влак — обясни морякът. — Тя ме помоли да доведа бременната, за да бъде регистрирана.
— Ние регистрираме пътниците, но все още е рано за качване на корабите — отвърна офицерът. — Всеки първо трябва да бъде прегледан внимателно.
Морякът погледна към мен, усмихна се странно и заяви:
— Добре, прегледайте я. Нима не виждате? Косата, очите. Изключителен екземпляр. Отрочето ѝ несъмнено ще бъде същото като нея.
— Не мога — прошепнах на поета.
Не беше честно. Нямах право.
— Трябва да го направиш. — Поетът ми кимна. — Заради детето си.
Офицерът се зае с разглеждането на документите ми. Гореща вълна опари студения ми врат. Наблизо се чу сподавен плач.
— Мадам — обърна се Алфред към обляната в сълзи жена зад нас, — какво става?
— Нищо — отвърна жената и притисна вързопа към гърдите си. — Тя спи.
— Болно ли е детето? — попита той. — Преносителите на зарази няма да бъдат регистрирани.
Жената започна да хлипа.
— Не, тя не е болна. Тя спи.
Алфред застана пред жената, отметна одеялото и се усмихна презрително.
— Тя не спи. Мъртва е! Офицер, това дете е умряло.
Морякът се взираше като хипнотизиран в мъртвото бебе.
Мъката на майката беше изцедила силите ѝ. Тялото ѝ трепереше, говореше задавено:
— Не. Моля ви. Тя спи. Заклевам се. Не ми я отнемайте.
Офицерът подсвирна на един от охранителите и му направи знак да се приближи.
Жената хлипаше и стискаше здраво вързопа.
— Не! Моля ви. Не мога да я оставя тук. Не ми отнемайте бебето. Моля ви, не ми отнемайте бебето!
Настъпи суматоха.
Обущарят се обърна към мен. Очите му бяха пълни със сълзи.
— Виждаш ли, скъпа моя? Някои мисли са много мъдри: „Плачех, защото нямах обувки, докато не срещнах един човек, който нямаш крака“.
Престорих се, че започвам да раждам, извиках и се свлякох на колене върху кея.