Сол при солта

емилия

Тя тръгваше. Защо всички ме изоставяха? Йоана обаче беше специална. Един лекар я беше избрал да работи с него. Когато влакът пристигна, настана суматоха. Отдалечихме се от коловозите и последвахме моряка, който ни поведе към пристанището.

Морякът ме притесняваше. Имаше нещо, което се опитваше да скрие. Ингрид щеше да го усети. Докато групата разговаряше с Йоана, едно гладно куче се приближи до него. Нещастното животно, което беше прекалено слабо, за да лае, започна да души тъжно краката му. Раздразнен и отвратен, морякът ритна измъченото същество с ботуша си.

— Не забравяй, че не бива да говориш — прошепна ми рицарят. — Ти си латвийка.

Моят рицар все още не ме беше изоставил. Нещо го караше да изпитва радост. Морякът или Йоана. А може би и двамата. Но и той сигурно щеше скоро да ме изостави. Татко не искаше да ме изостави. Бях усетила терзанията му, докато подслушвах зад вратата.

— Обещай ми, Мартин — каза той на господин Клайст, — обещай ми, че ще я пазиш, че ще се грижиш за нея и ще я обичаш като свое дете. Тя е всичко, което имам.

Не можех да изтрия спомена за сподавената мъка в гласа на баща ми.

Господин Клайст обеща.

— Разбира се, че ще се грижим за нея, Михал. Селото и фермата ще ѝ харесат. Елзе и Аугуст ще бъдат доволни от факта, че в къщата ще се чува още един млад глас.

— А Ерна? — попита татко. — Сигурен ли си, че ще я приеме добре?

— Ерна… да — отвърна господин Клайст.

Непрекъснато се връщах мислено към разговора — той беше казал „да“, но отговорът му прозвуча като „не“. И всеки път се сблъсквах с истината:

Господин Клайст ми се зарадва.

Елзе Клайст ми се зарадва.

Аугуст Клайст искрено ми се зарадва.

Но Ерна Клайст не ми се зарадва.

Изобщо не ми се зарадва.