Сол при солта

йоана

Изкачвахме се по хълма към имението. Тази нощ щяхме да имаме на разположение дебели стени, горящ огън и здрав покрив, които да ни пазят от снега.

— Точно както си го спомням — заяви поетът на обувките. — Невероятно! Ще влезем откъм задната страна на къщата. Предполагам, че там се намира входът към кухнята.

Описах на Ингрид къщата.

— От бежов пясъчник е. С големи прозорци на фасадата и на целия втори етаж. Входната врата е вградена в ниша с формата на диамант.

Ингрид ме стисна за ръката.

— Не ми харесва — прошепна.

— Какво не ти харесва? Това е място, където можем да се подслоним.

Ноздрите на Ингрид се разшириха и тя вдиша въздуха около себе си, но не ми отговори.

Придвижихме се до задната част на къщата и влязохме в градината през покрития със сняг жив плет. Поетът се закова на място. Строшената двойна стъклена врата, която водеше към градината, зееше, а скъсаните жакардови завеси се вееха на вятъра като огромни езици. Дворът беше осеян с дрехи, счупени глинени съдове, обувки, книги и всякакви лични вещи. Изкривена бебешка количка лежеше на една страна, посипана със сняг.

Безпризорното момченце пристъпи напред. Обвих телцето му с ръка.

— Съжалявам, но какво очаквахме? — Ева се засмя. — Посрещане от прислужници, подредени в шпалир?

После сви рамене, поклати глава и влезе в къщата.

Ева беше права. Не беше пожалено нищо. Целият район беше опустошен, бомбардиран, разграбен. Как сме могли да се надяваме на нещо различно от гледката, на която се натъкнахме? Студеният вятър блъскаше разбитите врати във вътрешността на къщата.

На първия етаж имаше пет големи стаи с високи тавани, свързани помежду си с високи двойни врати. От вратата на помещението, което преди беше служило за градинска библиотека, се виждаше отсрещният край на къщата. Стените на библиотеката бяха обточени от пода до тавана с лавици. Книгите — съдрани и осквернени — лежаха на купчини върху пода. Прескочихме ги и тръгнахме по коридора.

— Хайде да си изберем стая, в която да преспим. Ще залостим вратата и ще запалим огън, за да я затоплим — изкомандва Ева. Спря по средата на коридора и каза: — Тази ще свърши работа.

— Къде е кухнята? — попитах. — Може би ще намерим храна и нещо за пиене.

— Да — въздъхна Ева. — Нещо за пиене.

Ева накара поета на обувките да събере дърва и хартия, за да запалим камината.

— Няма да пипаш книгите. Моля те, поете — прошепнах.

Той кимна, потупа ме по ръката и отвърна:

— Няма да посягаме на вещите им.

Оставих чантата си на пода и обиколих къщата, възхищавайки са на призрачното великолепие на всяка стая, независимо от безпорядъка, създаден от изпадналите в паника хора, които са били принудени да я напуснат бързо. Стигнах до края на първия етаж, където се намираше столовата, и зърнах дребен силует. Безпризорното момченце беше застанало до дългата маса и беше свело глава към един преобърнат стол. Приближих се безшумно до него и надникнах над рамото му.

В средата на масата имаше кошничка с мухлясал хляб, нападнат от кафяви мишки. Върху прашната покривка стояха наполовина пълни порцеланови купи с шарки от цветя. Стените им бяха покрити със засъхнала супа, а лъжиците все още бяха в тях.

Обитателите на къщата не бяха успели да си довършат вечерята.