Съществуваха много възможности. Сглобих следната картина.
Семейството е вечеряло. Всички са били предупредени за приближаването на руснаците към имението — може би от някой, който е дошъл в къщата, или от долетял отвън звук. По-възрастният господин, вероятно дядото, е накарал всички да се качат на горния етаж и да си легнат. После е отишъл в стаята си и се е преоблякъл в униформата си от Първата световна война. Когато загубеше честта си, човек губеше всичко. Той не е можел да допусне семейството му да бъде лишено от земята си. Всички е трябвало да умрат с достойнство. С изправени рамене и с няколко низа медали върху гърдите, възрастният мъж е влизал в стаите, отнемал е живота и е спасявал честта на близките си. Накрая е стигнал до своята стая, застанал е до прозореца, загледан в отсрещните хълмове, и е натиснал спусъка.
И сега те лежаха безжизнени, а домът им беше скован от студ.
Никой не беше в състояние да заспи отново. Напуснахме имението преди настъпването на утрото.
Обущарят държеше момченцето за ръка.
Момченцето беше прегърнало зайчето с откъснатото ухо.
Колко окаяна изглеждаше групата ни — бяхме оскотели, омотани с бинтове, но бяхме извадили повече късмет в сравнение с много други хора и със сигурност по-щастливи от мъртвото семейство на горния етаж на къщата. Огромната жена не спираше да говори за това. Искаше ми се да я халосам с парче от тухла по главата. Описваше сцената със страховити подробности:
— Съжалявам, но вие не видяхте кръвта, децата. Слава Богу, че беше много студено горе. Въпреки всичко миризмата беше ужасна.
Потеглихме по дългата пътека и малко преди да излезем на пътя, жената започна да опява за полякинята.
— Свалете я от каруцата. Няма как да дойде с нас. Не можем да си позволим да бъдем заловени в компанията на избягалата полякиня и дезертиралия германец. Ще свършим като онези хора в къщата.
— Млъкни! — сопнах ѝ се аз. — Не съм дезертьор.
— Ева, по всичко личи, че тя ще роди преждевременно. Трябва да си почива — каза Йоана.
— След като е стигнала дотук, сигурна съм, че ще се може да измине и останалата част от пътя. Не я искаме в групата, Йоана. Другите не са достатъчно смели, за да ти го кажат.
Полякинята ме погледна от задната част на каруцата. Искаше ми се да нахокам тази отвратителна жена. Сестрата застана пред мен.
— Добре, Ева. Вероятно си забравила, че конят е мой? Ще кача Емилия на него и двете ще продължим напред, а вие ще теглите каруцата.
Сестрата беше още по-красива, когато се инатеше.
— Моля те, Йоана, не ни изоставяй. Моля те — изрече сляпото момиче.
Момченцето прегърна осакатеното зайче и се разплака.
— Всъщност, Ева, вече няма никакво значение — заяви поетът на обувките. — Скоро ще стигнем до леда и…
Сляпото момиче вдигна рязко едната си ръка. Жестът ѝ сложи край на спора.
Откъм гората бавно долетяха гласове.
Не бяхме сами на пътя.
Затичах се в снега и надникнах иззад едно дърво. По пътя се точеше безкрайна колона от хора и каруци.
Беше се случило.
Бяха издали заповедите за евакуация. Най-накрая Германия казваше на хората това, което трябваше да им каже преди месеци.
Спасявайте се така, както можете.