Сол при солта

флориан

Съществуваха много възможности. Сглобих следната картина.

Семейството е вечеряло. Всички са били предупредени за приближаването на руснаците към имението — може би от някой, който е дошъл в къщата, или от долетял отвън звук. По-възрастният господин, вероятно дядото, е накарал всички да се качат на горния етаж и да си легнат. После е отишъл в стаята си и се е преоблякъл в униформата си от Първата световна война. Когато загубеше честта си, човек губеше всичко. Той не е можел да допусне семейството му да бъде лишено от земята си. Всички е трябвало да умрат с достойнство. С изправени рамене и с няколко низа медали върху гърдите, възрастният мъж е влизал в стаите, отнемал е живота и е спасявал честта на близките си. Накрая е стигнал до своята стая, застанал е до прозореца, загледан в отсрещните хълмове, и е натиснал спусъка.

И сега те лежаха безжизнени, а домът им беше скован от студ.

Никой не беше в състояние да заспи отново. Напуснахме имението преди настъпването на утрото.

Обущарят държеше момченцето за ръка.

Момченцето беше прегърнало зайчето с откъснатото ухо.

Колко окаяна изглеждаше групата ни — бяхме оскотели, омотани с бинтове, но бяхме извадили повече късмет в сравнение с много други хора и със сигурност по-щастливи от мъртвото семейство на горния етаж на къщата. Огромната жена не спираше да говори за това. Искаше ми се да я халосам с парче от тухла по главата. Описваше сцената със страховити подробности:

— Съжалявам, но вие не видяхте кръвта, децата. Слава Богу, че беше много студено горе. Въпреки всичко миризмата беше ужасна.

Потеглихме по дългата пътека и малко преди да излезем на пътя, жената започна да опява за полякинята.

— Свалете я от каруцата. Няма как да дойде с нас. Не можем да си позволим да бъдем заловени в компанията на избягалата полякиня и дезертиралия германец. Ще свършим като онези хора в къщата.

— Млъкни! — сопнах ѝ се аз. — Не съм дезертьор.

— Ева, по всичко личи, че тя ще роди преждевременно. Трябва да си почива — каза Йоана.

— След като е стигнала дотук, сигурна съм, че ще се може да измине и останалата част от пътя. Не я искаме в групата, Йоана. Другите не са достатъчно смели, за да ти го кажат.

Полякинята ме погледна от задната част на каруцата. Искаше ми се да нахокам тази отвратителна жена. Сестрата застана пред мен.

— Добре, Ева. Вероятно си забравила, че конят е мой? Ще кача Емилия на него и двете ще продължим напред, а вие ще теглите каруцата.

Сестрата беше още по-красива, когато се инатеше.

— Моля те, Йоана, не ни изоставяй. Моля те — изрече сляпото момиче.

Момченцето прегърна осакатеното зайче и се разплака.

— Всъщност, Ева, вече няма никакво значение — заяви поетът на обувките. — Скоро ще стигнем до леда и…

Сляпото момиче вдигна рязко едната си ръка. Жестът ѝ сложи край на спора.

Откъм гората бавно долетяха гласове.

Не бяхме сами на пътя.

Затичах се в снега и надникнах иззад едно дърво. По пътя се точеше безкрайна колона от хора и каруци.

Беше се случило.

Бяха издали заповедите за евакуация. Най-накрая Германия казваше на хората това, което трябваше да им каже преди месеци.

Спасявайте се така, както можете.