Сол при солта

флориан

Наблюдавах как сестрата преминава от човек на човек и оказва помощ на всеки с нещата, които носеше в кафявата си кожена чанта. Имах треска и бях наясно, че трябва да се отърва от нея, за да мога да продължа. Но раната беше на задната част на хълбока ми и нямаше как да я видя, нито да я стигна, за да се погрижа сам за нея. Не беше нужно се доверявам на сестрата. Едва ли някога щях да я срещна отново. Тя погледна към мен и аз ѝ кимнах.

— Размисли ли? — попита ме.

— Когато всички заспят — прошепнах.

Не се наложи да чакаме дълго. След малко студеният плевник се изпълни с потрепващи мускули и сумтящи звуци. Сестрата опече един картоф на огъня и го изяде. Хранеше се бавно, изискано, отхапваше малки парчета. Макар и гладна, беше търпелива. Явно беше от благороден произход.

Дойде с чантата си до мен.

— Рана от куршум? — прошепна.

Поклатих глава. Стиснах зъби и бавно съблякох ръкава на ризата си, а после легнах на една страна, извърнал глава от нея. Тя отдели лепкавата риза от размазаната по хълбока ми съсирена кръв.

Не ахна, нито се разплака, както правят момичетата, когато са ужасени. Не издаде никакъв звук. Може би медицинските сестри бяха свикнали с подобни гледки. Надзърнах през рамо, за да видя дали все още е до мен. Лицето ѝ беше на сантиметри от раната. Огледа я внимателно, после се наведе напред и прошепна в дясното ми ухо:

— Шрапнел. Попаднал е в тялото ти приблизително преди два дни. Опитвал си се да спреш кървенето, като си притискал хълбока си с ръка, но парчетата са се забивали в плътта и са ти причинявали още по-силна болка. Мястото е инфектирано. Обливал си го с някаква течност.

— С водка.

Гласът ѝ отново прозвуча в ухото ми:

— Налага се да извадя парчетата, но не разполагам с никаква упойка.

— Нямаш ли някакъв алкохол? — попитах.

— Имам, но ще ми е нужен за почистване на раната, преди да направя превръзката. — Усетих ръката ѝ върху рамото си. — Трябва да действам веднага, преди да се е разпространила инфекцията.

Пред лицето ми се появиха малки ботуши. Полякинята коленичи до мен. Държеше в ръка сняг, завит в носна кърпа. Прибра косата от челото ми и допря студения компрес до него.

— Махни се оттук! — казах ѝ.

— Почакай! — Сестрата погледна към момичето. — Излез, моля те, навън и намери голяма пръчка.

Момичето кимна и излезе. Сестрата седна пред мен. Гледах я в устата, докато шепнеше:

— Казва се Емилия. От югоизточната част на Полша е. Баща ѝ я изпратил, за да е спокоен, че ще бъде в безопасност… на едно място близо да Немерсдорф.

— По дяволите! — изпъшках.

Тя кимна и отвори чантата.

— Аз съм Йоана. Няколко години работих като асистентка на един лекар. Не съм германка. Литовка съм. Това притеснява ли те?

— Не ме интересува каква си. Правила ли си подобно нещо преди?

— Да, извършвала съм такива процедури. А ти как се казваш? — попита.

Замълчах. Какъв отговор трябваше да ѝ дам?

— За какво ти е пръчката? — попитах.

Тя не ми отговори, а попита отново:

— А ти как се казваш?

Високата температура ме изгаряше и изпиваше силите ми. Виеше ми се свят. Тя искаше да научи името ми. Бях кръстен на един художник от шестнайсети век, когото майка ми обожаваше. Не. Нямаше да ѝ кажа името си. Никакви разговори.

Сестрата въздъхна.

— Пръчката ще ти е нужна на теб. Ще я захапеш. Болката ще бъде много силна.

Затворих очи.

Флориан, исках да кажа. Аз съм Флориан.

И скоро ще бъда мъртъв.