Сол при солта

йоана

Влачехме се по пътя, а небето беше сиво и тежко. Вдигнах глава към облаците.

— Ще вали сняг — каза Ингрид, доловила заключението, до което бях стигнала.

— Можеш да го усетиш, така ли? — попитах я.

— Понякога. — Тя кимна и стисна вързаното за задната част на каруцата въже. — Разкажи ми за тях. За момчето и за полякинята. Имам някаква представа. Искам да разбера дали съм права.

Фактът, че Ингрид усещаше как изглеждат хората, беше удивителен. Обясни ми, че може да усети ръста, изражението на лицето, понякога дори цвета на косата на даден човек, но най-вече вътрешното му състояние.

— Момичето беше уплашено — продължи тя. — Движенията ѝ бяха напрегнати, панически. Дишането ѝ беше накъсано, почти запъхтяно. Момчето не беше като нея. Неговите движения бяха плавни и гъвкави, сякаш беше свикнал да върви безшумно.

Той беше вървял дни наред с шрапнел, голям колкото капачка на бутилка, в хълбока си. Мислех си за раната му и се чудех дали все още е с висока температура.

— Как се казваше тя? Уплашеното момиче? — попита Ингрид.

— Емилия.

— Да, името ѝ подхожда.

Ингрид се спъна на един камък и едва не падна. Вкопчи се във въжето, за да възстанови равновесието си.

Сложих ръка на рамото ѝ. Придвижването беше трудно дори за човек, който вижда. Преди две седмици в безумния хаос на някаква железопътна гара Ингрид беше загубила леля си. Влакът потеглил, но Ингрид не успяла да се качи в него. Стояла сама на перона цели два дни, треперейки, в очакване леля ѝ да се появи. Лелята не се върнала. На третия ден започнала да моли хората за помощ. Никой не ѝ обърнал внимание. Багажът ѝ бил откраднат. Най-накрая едно момиче я забелязало. Момичето я доведе при мен.

— Не ме съжалявай — изрече Ингрид. — Аз виждам някои неща. Просто не са същите, които виждаш ти. И така, момичето е русо, нали?

— Да, Емилия е с руса коса, събрана в две плитки, сини очи и кръгло лице. Мъжът е доста висок, с широки рамене и кестенява чуплива коса. Косата му е доста дълга. Не знам как се казва и от кой град е.

— А очите му? — попита Ингрид. — Какъв цвят са?

— Не си спомням. Може би кафяви?

— Според мен — не. Мисля, че са сиви — заяви Ингрид.

— Сиви? Не, няма хора със сиви очи.

— Има. Крадците са със сиви очи.

Обърнах се към нея.

— Мислиш, че е крадец?

Ингрид не ми отговори.

Температурата падна и откритите части на лицето ми започнаха да ме смъдят. Бяхме напуснали плевника преди шест часа. Ева непрекъснато се оплакваше. Ненавиждаше пътуването, ненавиждаше студа, ненавиждаше руснаците, ненавиждаше войната. Поетът на обувките твърдеше, че днес ще намерим онова имение. Не му вярвах и го бях предупредила да не подхранва напразни надежди у хората, особено у малчугана. Безпризорното момченце вече съвсем се беше изтощило.

— Ако обаче съм прав, ще разтриеш краката ми до огъня — заяви поетът.

Не бях сигурна, че искам да приема облога.