Сол при солта

емилия

Когато се събудих, не знаех къде се намирам. Йоана настояваше да се раздвижа, да повървя малко. Аз не исках. Най-накрая се бях стоплила. Надявах се, че никой няма да ме безпокои известно време. Бях много уморена. Придърпах чаршафа до носа си.

Йоана ми донесе грахова супа и седна до леглото ми. Винаги когато излизаше, се връщаше бързо. Сега ме гледаше по различен начин.

Беше разбрала.

Знаеше.

— Къде е прусакът? — попитах, чудейки се какво е станало с рицаря.

— Нямам представа — отвърна тя.

— Но очакваш да се появи.

Тя се усмихна.

Изведнъж стана сериозна и ме погледна втренчено. Наведе се над мен и взе ръцете ми в своите. Изпълнените ѝ със състрадание очи се насълзиха. След това прошепна думите, които отдавна очаквах да чуя. Знаех, че мама щеше да ми ги каже, ако можеше. Йоана ги изговори бавно и спокойно, докато стискаше ръцете ми:

— Страшно много съжалявам, Емилия.

Брадичката ми започна да трепери. Гърлото ми се сви. Кимнах и по бузите ми потекоха горещи сълзи.

— Съжалявам — повтори Йоана и отново ми стисна ръцете.

— И аз — прошепнах.