Сол при солта

флориан

Температурата беше около нула градуса, но аз се потях.

Проверка на багажа.

Наблюдавах пътниците, които се приближаваха към началото на опашката. Повечето спорове се водеха за предмети, които бяха твърде големи, за да бъдат качени на кораба: антики, мебели, скъпи килими. И тогава ги видях. Дървените сандъци, подобни на онези, които бях укрепвал с колани, бяха струпани един върху друг и заобиколени от въоръжени охранители. Естествено. Нацистите качваха на корабите не само пътници, но и откраднати предмети на изкуството. Изгарях от любопитство. Какво имаше в сандъците?

Хората плачеха, когато не им позволяваха да вземат със себе си обемисти вещи. Аз носех само куфара на Йоана и раницата си. Момченцето нямаше багаж, а старецът беше с една чанта и сандъче с обущарски инструменти.

Тъкмо се канех да подам на поета куфара на Йоана, когато един от войниците от охраната ни подкара към опашата.

— Придвижете се напред. Направете място, моля.

Експедитивността на германците не беше в моя полза. Те действаха бързо. Преди да успея да си съставя план, ни дойде редът да си покажем документите. Мъжът зад масата беше по-възрастен, по-опитен от войниците, които бяха дежурни на предишните пунктове. Той прелисти документите, като сравни снимките с лицата ни. Един войник обикаляше около нас и проверяваше багажа ни. След това по-възрастният войник разгледа пропуските ни. Посочи към обущаря и момченцето.

— Вие двамата продължете към трапа. — Обърна се към мен и ми заповяда: — А вие продължете към масата зад мен. Ще ви бъде направена допълнителна проверка.

Допълнителна проверка. Сърцето ми биеше като лудо. Бях забравил да си разкопчая палтото, за да се вижда раната ми. Престорих се, че вадя документите от джоба си, и освободих копчетата от илиците. Студеният въздух обгърна тялото ми. Надявах се, че той ще ми помогне да скрия потта и отчаянието. Молех се извършващият допълнителната проверка офицер да е глупак като моряка, когото бях успял да измамя.

Той обаче не беше глупак.

Офицерът наближаваше трийсетте, беше рус, със светла, добила почти восъчен оттенък кожа. Приличаше на високо ценените от Хитлер арийци от пропагандните плакати. Облегна се назад и залюля на стола облеченото си в дълга мушама тяло, наслаждавайки се на своята сила и власт. До него бяха застанали двама войници. Те го слушаха внимателно и се смееха, когато от тях се очакваше подобна реакция. Приближих се до масата и оставих куфара до краката си. Раницата висеше на гърба ми. В нея имаше пистолети, патрони и материали за изготвяне на фалшификати. Бележникът ми и любимото съкровище на фюрера, кехлибареният лебед, също бяха вътре.

Русият офицер се наклони напред. Столът му изтропа върху кея.

— Документите.

Подадох му личната карта и пропуска си.

— Какво има в куфара? — попита той.

— Куфарът не е мой. Нося го, за да го предам на медицинската си сестра, която е на борда на кораба. Неин е.

— На медицинската си сестра? Мили Боже, вие имате лична медицинска сестра? — Погледна към войника от дясната си страна. — Той си има лична медицинска сестра.

— Хващам се на бас, че е така — отвърна войникът и се засмя.

— Изглежда, наистина се нуждаете от сестра. — Офицерът зад масата посочи с молива си към окървавената ми риза. — Покажете ми.

— Моля?

— Нека да видим тази сериозна рана, която се нуждае от лична медицинска сестра. Мисля, че и аз бих искал се сдобия с медицинска сестра, и трябва да разбера какви са условията, за да я получа.

Бързо вдигнах ризата си и открих дълбоката рана. Офицерът се намръщи.

— Изглежда зле. Кожата почти е покрила шевовете. Може би вече е твърде късно да бъдат свалени конците. Как се казва сестрата, за която твърдите, че вече е на кораба?

Колебаех се. Не беше справедливо. Не исках да я замесвам.

— Йоана Вилкас — отвърнах тихо.

Другите двама войници подсвирнаха.

— Литвинка — каза единият.

— Какво?

Не разбрах какво имаше предвид войникът.

Офицерът се засмя.

— Това е прякорът на красивата литовка — вашата медицинска сестра. Жените представляват малка част от персонала на кораба, ето защо решихме да им измислим имена. — Той се облегна назад на стола си. — Мисля, че нещо липсва.

По челото ми изби пот.

— Притежавате документи на цивилно лице и се опитвате да се качите на кораба. Всъщност обаче сте здрав млад мъж, който би могъл да служи на райха.

Наведох се напред и се взрях в него.

— Аз служа на райха — отвърнах, извадих още няколко листа от джоба на палтото си и ги хвърлих на масата.

Офицерът се засмя и заговори на войниците:

— Хайде да видим, братлета. — Имаме… официално медицинско свидетелство, подписано от Литвинка. Колко е красив подписът ѝ! Шрапнел. О, и не чува с едното ухо. Така е по-удобно. А сега да видим какви други любовни писма притежава. — Разгъна дебелия бежов лист, видя печата в началото му и млъкна. Прочете писмото и ме погледна гневно. — Когато някой ви поиска документите, трябва да покажете всичките си документи.

Натрупаната през последните години ярост се отприщи в мен. Наведох се над масата, подобно на бойлер, който всеки момент щеше да гръмне.

— С удоволствие ще кажа на гаулайтер Кох, че неоснователно сте задържали ранения му куриер на студа, забавяйки изпълнението на мисията му и оспорвайки необходимостта от сестринските грижи, разпоредени лично от него. Напоследък Кох не е в настроение да прощава.

Офицерът на свой ред се взря в мен. Изгаряше от желание да прескочи масата и да ми налети. Част от мен се надяваше, че ще стигнем до размяна на юмруци. Искаше ми се да размажа този рус идиот. Той бутна купчината от документи към мен и посочи с глава към трапа.

Адреналинът бушуваше във вените ми. Желанието ми да му избия зъбите беше по-силно от желанието ми да се кача на кораба. Прибрах документите и си закопчах палтото.

— Поздравете Литвинка от нас — каза той, а после ме посочи на застаналия до трапа охранител. — Този мъж отива в лазарета.

Усещах как очите му следват стъпките ми, докато изкачвах трапа и стъпвах на борда на кораба.