Сол при солта

алфред

Скъпа Ханелоре,

Новините са мрачни, нощта е много студена. За да се стопля, си мисля за лятото в Хайделберг. Виждам те там. Виждам тъмната ти коса върху плътно прилепващия до тялото ти червен пуловер. У дома виждах много неща, но повечето хора не отдаваха заслуженото на наблюдателната ми природа. Наивната ми майка например твърдеше, че от мен ще излезе добър пекар. „По какво съдим за човека…“ В момента не си спомням останалото. Хората знаеха, че имам мисли, но не искаха да ги чуят. А аз имах не само мисли. Имах теории, планове. Спомняш ли си как започнах да ти говоря за тях на тротоара? Ти до такава степен се вдъхнови, че избяга, вероятно за да ги споделиш с хората.

Хитлер, той разбира теориите ми. И аз неговите. Не е разумно да се защитават болните, слабите и нисшите същества. По тази причина казах на момчетата от „Хитлеровата младеж“, че баща ти е евреин. Даваш ли си сметка, че се опитвах да помогна, Лоре? Майка ти не е еврейка. Мислех, че ще проявиш достатъчно разум и ще обясниш на офицерите за майка си, че ще се отъждествиш с по-висшето същество в себе си.

Но ти беше на друго мнение.

И сега, години по-късно, все още съм озадачен от последния ни разговор. Помниш ли го? Аз го помня съвсем ясно. Излязох от къщи и изтичах на тротоара, докато те отвеждаха. Уведомих ги, че наполовина си представителка на висшата раса. Ти спря, обърна се рязко и ме погледна.

„Не! — извика. А после изкрещя много силно: — Аз съм еврейка!“

Думите ти отекнаха между сградите и се понесоха надолу по улицата.

„Аз съм еврейка!“

Сигурен съм, че всички чуха изявлението ти. То прозвуча почти като гордост. И по някаква причина тези думи сега се заседнали като косъм в тръбата, през която се оттича умът ми.

„Аз съм еврейка!“